Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Само ако можеше и Дансали да е тук, помисли си Авелин! Всъщност, зачуди се той, защо наистина нито тя, нито който и да било от екипажа, не бе поканен на тържеството? „Бягащия с вятъра“ бездруго не можеше да отплава преди отлива, а той щеше да настъпи чак след полунощ. Защо тогава никой от тридесетината моряци, или поне капитан Аджонас, не беше тук?
Авелин едва не се задави с последния залък канелен хляб, но тъкмо когато започна да го обзема грозно подозрение, видя как група от неговите събратя, начело с Пелимар, се насочва към него. Несъмнено имаха намерение да го разпитват за случилото се на острова, ала той не можеше да им каже нищо, не и преди да бе говорил с отец Маркварт.
Пък и в този момент младият монах си имаше съвсем различни тревоги. Мислите му се насочиха към двата камъка, които Сихертън беше отнесъл на кораба — диамант и сив кварц. Свойствата на диаманта познаваше добре — той даваше светлина, ала кварц досега не бе използвал. Без да обръща внимание на Пелимар, който се опитваше да го заговори, Авелин затвори очи и се опита да си припомни наученото през последните четири години.
И тогава истината го връхлетя с целия си потресаващ ужас. Диамантът даваше не само светлина, но и огън! А кварцът… кварцът създаваше лъжливи образи! Аджонас и моряците му бяха жестоко измамени! Ето защо не бяха поканени на тържеството, досети се младият монах, после изведнъж изтръпна, осъзнал докрай пъкления заговор срещу „Бягащия с вятъра“.
Разтреперан, той скочи от масата и се втурна навън, промърморвайки някакво извинение на учудения Пелимар. Докато бързаше към изхода на залата, не пропусна да забележи отсъствието на част от събратята си и най-вече на доста от по-възрастните послушници, онези, които много скоро щяха да бъдат издигнати в ранг на наставници.
Нямаше го и Сихертън.
Авелин тичаше с всичка сила, а стъпките му отекваха из пустите коридори. Не знаеше колко е часът, но предполагаше, че трябва да е около полунощ.
Не спря чак докато не стигна до южното крило на манастира, онова, което гледаше към морето. Там свърна в един дълъг коридор с много прозорци и отчаяно се хвърли към най-близкия от тях.
На силната лунна светлина съвсем ясно различи очертанията на „Бягащия с вятъра“ в залива, различи и…
— Не! — задъха се Авелин, когато видя суматохата, царяща на борда — дребни фигурки се щураха напред-назад, очевидно опитвайки се да потушат пламъците, които бушуваха близо до кърмата. — Не!
Поредното огнено кълбо излетя откъм манастира, удари се в бордовата ограда и се заби в гротмачтата, която пламна като факла.
Огнената канонада се усили — огромни късове горящ катран се сипеха върху злощастния кораб като смъртоносен град, оставяйки след себе си страховит погром. Много скоро „Бягащия с вятъра“ се откъсна от котвата си и силните течения на залива го повлякоха към подводните скали, които изобилстваха в него. Авелин потръпна ужасено, когато видя как един след друг моряците започнаха да скачат през борда.
Писъците на обречения екипаж се разнесоха над черната вода, ала монасите, погълнати от пиршеството, не можеха да ги чуят. Отчайващо безсилен, изгубил всякаква надежда, Авелин гледаше как вълните подмятат кораба, който през последните осем месеца беше негов дом, докато накрая корпусът му не се разцепи на две. Горчиви сълзи се стичаха по бузите на младия монах; без сам да съзнава какво прави, той трескаво повтаряше една-едничка дума:
— Дансали!
Огнените снаряди още дълго вилняха над залива. Авелин чуваше виковете на хората във водата и се надяваше, напук на онова, което разумът му нашепваше, че някои от тях — може би дори неговата Дансали! — ще успеят да се доберат до брега.
Ала и тази отчаяна надежда посърна много скоро, когато силен съскащ звук изпълни въздуха, а над тъмната вода легна синкава пелена. С яростно пращене, синята мъгла обгърна камъни, хора и кораб — магическа мълния заглуши завинаги обречените писъци.
Освен в съзнанието на Авелин — там те щяха да звучат вечно.
Канонадата продължи още известно време, макар пъклената й задача да бе вече изпълнена. Не след дълго отливната вълна щеше да повлече труповете и останките от гордия кораб и да ги понесе към открито море. Целият свят, освен Авелин и подлите убийци, щеше да реши, че става въпрос за нещастен случай.
— Дансали! — прошепна отново.
Силите го напуснаха и той се отдръпна от прозореца, търсейки опора в каменната стена.
— Не трябваше да виждаш това — разнесе се равен глас съвсем наблизо — съвършено безшумен, отец Сихертън се бе приближил незабелязано.