Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Авелин не пропусна да забележи голямата и очевидно пълна с камъни кесия, която висеше на кръста му, както и сивкавия графит в ръката му. Графитът беше камъкът на мълниите.
Младият монах долепи гръб о стената, убеден, че Сихертън ще го убие, тук и сега, а част от него — една огромна част — се надяваше това наистина да е така. Сихертън обаче само го улови за ръката и го отведе в малка, тъмна стаичка в един отдалечен ъгъл на абатството.
На следващата сутрин, придружаван от отец Йойона и отец Сихертън, съкрушеният Авелин отиде в покоите на абат Маркварт. От осъзнаването на факта, че жестокото деяние от предишната вечер не е било дръзко самоволие от страна на безмилостния Сихертън, а е било наредено от самия абат и одобрено от Йойона, болката на младия монах стана още по-силна.
— Местоположението на Пиманиникуит трябва да бъде опазено в тайна на всяка цена — спокойно обясни отец Маркварт.
„Както и моето убийство“, помисли си Авелин — тази сутрин коридорите на манастира бяха съвършено пусти, тъй като всички още спяха, уморени след вчерашното тържество.
— Нима не разбираш какво би станало в противен случай? — развълнувано повиши глас абатът. — Ако тайната на Пиманиникуит бъде разкрита, Камъните на Ореола вече няма да са в безопасност, жалки търгаши и алчни крале ще заграбят несметно богатство, чието могъщество нито ще познаят, нито ще бъдат в състояние да разберат!
Авелин не можеше да отрече, че в казаното от отец Маркварт има логика; светът наистина би бил в опасност, ако някой узнаеше за Пиманиникуит, ала това не намаляваше омерзението, което го изпълваше само при мисълта за разрушаването на кораба и избиването на екипажа.
И за убийството на Дансали.
— Нямахме друг избор — отсече абатът.
Авелин се огледа притеснено:
— Мога ли да кажа нещо, отец Маркварт?
— Но разбира се, братко Авелин. Говори спокойно. Тук си сред приятели.
Младият монах с мъка успя да запази самообладание при тази безочлива неискреност.
— Всички от „Бягащия с вятъра“ щяха да измрат много преди следващия валеж — рече той.
— Но биха могли да начертаят карти — сухо подхвърли Сихертън.
— Защо им е да го правят? — възрази Авелин. — Каква полза биха имали от тях, когато следващият валеж е чак след…
— Струва ми се, че забравяш богатството, което и сега покрива бреговете на Пиманиникуит — намеси се отец Маркварт. — Несметни купища скъпоценни камъни, които дори въображението е прекалено слабо да си представи.
Да, каза си Авелин, май наистина не беше помислил за това. И все пак, поклати глава той. Пътуването до острова беше прекалено опасно и ако моряците получеха достатъчно добро възнаграждение, нямаше да имат никаква причина отново да рискуват живота си във водите на Мирианския океан.
— Такава е Божията воля — твърдо заяви абат Маркварт. — А ти за нищо на света не бива да разказваш на когото и да било за случилото се както през тези осем месеца, така и миналата нощ. Сега си върви в стаята, отредена ти от отец Сихертън и изчакай да научиш наказанието си.
В главата на Авелин се гонеха безброй объркани мисли и така, без дори да се съпротивлява, той се запъти към вратата, залитайки, сякаш го бяха ударили. Последните думи на абат Маркварт го застигнаха на вратата, не думи, а жесток шамар:
— Със съжаление трябва да ти съобщя, че рано тази сутрин брат Пелимар почина от раните си.
Авелин рязко се обърна. Как беше възможно! Вярно, Пелимар сигурно до края на дните си щеше да носи следите от джуджешкия меч, ала опасността за живота му беше отминала още на кораба. После разбра. На тържеството предишната нощ Пелимар беше приказвал повече, отколкото бе разумно. Много повече. А абат Маркварт абсолютно им бе забранил дори да споменават името на острова без негово разрешение.
— Жалко наистина — продължи абатът. — Това означава, че от четиримата пътешественици оставате само ти и Куинтал. Доста работа ви чака.
Авелин излезе от стаята и щом затвори вратата зад себе си, повърна върху каменния под на коридора, после механично се отправи към килията си, препъвайки се като слепец.
— Следим го, нали? — обърна се Маркварт към Сихертън, щом младият послушник си тръгна.
— Всяка негова стъпка — кимна кльощавият монах. — От самото начало се боях, че ще се случи нещо такова.
Отец Йойона изсумтя:
— Брат Авелин бе принуден да свърши цялата работа на Пиманиникуит съвсем сам, а при все това донесените от него камъни многократно превъзхождат урожая на всички Подготвители от основаването на манастира. Как може още да поставяш качествата му под съмнение?