Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Убиха ги още същия ден. На всичкото отгоре те имаха глупостта да се отбраняват.
— Червената лисица тук ли е?
— Да. Спи горе в комендантската сграда. Той е единствената опасност. Но аз се надявам, че нападението ще го отклони. И така, след полунощ. Когато тръгнеш да бягаш, вземи и желязната пила, тя е моя и не бива никой да я намери след това.
Токай-ихто погледна изпитателно русия младеж.
— Ти защо искаш да ми помогнеш?
— Защо? Защото това, което се върши тук, е подлост… Томъс и Тео са прави.
— Смит жив ли е още?
— Полупарализиран и почти в безсъзнание. Ударът го е улучил зле. Направо жалко съществование. Водят го задържан. Дъщеря му е все при него. И тя сега е само едно бездомно сираче. Но се държи храбро. У нея е заложено добро начало.
— Ти търсиш злато, Адам Адамсън.
— Ти още помниш онова, което ти казах веднъж?
— Да, помня го. Надяваш ли се, че Токай-ихто ще ти запла ти за твоята помощ?
Адамс подскочи възмутен.
— Не казвай никога повече това, дакота! Аз не съм мерзавец.
— Добре. Но наясно ли си какво вършиш? Това е предателство спрямо белите мъже, към които принадлежиш.
— Наричай го, както искаш.
— Ти вършиш предателство спрямо тях и въпреки това смяташ да останеш при тях?
— Нещо подобно. Човек трябва да предотврати една подлост, дори и без да напусне заради това своите хора. Аз просто не съм индианец.
— Хау. Ако бягството ми успее, ще взема твоята пила със себе си, за да не те открият.
Адамс кимна и се отдалечи с паницата и каната. Кръвта на пленника заби по-бързо. Той остана да седи все така неподвижен, опрян на стената, докато навън стана съвсем тъмно и тихо. После извади пилата и се залови за работа с окованите си ръце. Беше много трудно, но той разполагаше с няколко часа, за да постигне целта си. Още преди полунощ успя да раздели на две веригата. Белезниците си обаче не можа да отвори.
Токай-ихто зачака. Той беше готов.
Точно два часа след полунощ навън се вдигна шум. Изгърмя пушечен изстрел, Адамс даде тревога горе от наблюдателната кула и пленникът чу как вратата на войнишкия блокхаус се разтвори и прерийните ездачи наизлязоха, ругаещи. Изглежда, никой още не беше наясно от какво да се страхува и какво трябва да върши. В задния двор цареше всеобща бъркотия. От комендантската сграда също забързаха стъпки натам и Токай-ихто позна заповедните крясъци на Червената лисица и гъргорещия глас на Роуч. Откъм прерията прокънтя бойният възглас на дакота:
— Хи-ип-хи-ийеее!
Викът отекна пронизително в безлунната звездна нощ. Чуха се нови изстрели и Токай-ихто разбра от виковете на двора, че дакотските бойци стреляха и със запалени стрели. Раздрънчаха се кофи.
Токай-ихто стоеше под бойницата към двора. Опита се да я достигне със скок и да се захване за нея с окованите си ръце, ала не успя. Трябваше да изчака да му помогне Чала. Верният другар дойде. Промуши с мъка глава през тесния отвор и протегна ръцете си напред. Токай-ихто му подаде своите оковани ръце и отскочи нагоре, за да облекчи Бобъра при тегленето. В този миг обаче разбра, че на двора се случи нещо, което промени всичко.
Той чу гласа и видя фигурата на Червената лисица, който тичаше насам откъм задния двор. Токай-ихто пусна ръцете на своя другар и скочи назад върху пода на мазето.
— Червената лисица! — извика той на Чала, за да го предупреди за грозящата го откъм гърба опасност.
Къдрокосия Чапа отскочи назад и има време тъкмо да застане лице с лице пред врага, преди онзи да успее да го сграби изотзад. Токай-ихто видя през пролуката краката на борещите се мъже. Направи нов опит да се измъкне сам през бойницата, ала тя беше твърде нависоко и твърде тясна. Невъзможно беше да се измъкне оттук с оковани ръце. Червената лисица изрева навън някаква заповед, чиито думи Токай-ихто не можа добре да разбере. Схвана все пак, че става дума за него. Капакът на пода на работното помещение на коменданта се отвори и двама мъже скочиха в избата. Токай-ихто сам си рече, че не би могъл успешно да се брани срещу тях. Затова седна отново до стената, за да прикрие, че веригата му е изпилена.
Единият от двамата мъже вдигна палката си и удари с обезумяла ярост пленника. Токай-ихто не знаеше какво е станало по-нататък.
Навън борбата продължаваше. Бобъра бе успял да отблъсне Червената лисица, ала сега не му оставаше друг избор, освен да изсвири с уста сигнала за отстъпление. Петима от неговите бойци бяха паднали, за останалите нямаше повече изглед да успеят да се справят с надвишаващите ги по брой свикани под тревога войници. Чапа трябваше да бъде доволен, ако малката му група бойци не претърпеше още загуби. Сръчни като диви котки, дакотските бойци се промушиха през хората и успяха да се прехвърлят през палисадата. Но на тях им беше обидно, че са принудени да използуват бойната си сръчност и умение за бягство и оставят пленения си вожд в ръцете на врага. Те се бяха научили още от деца, че нито ранените, нито убитите мъже бива да останат в ръцете на врага.