Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Тя намести стола по-близо до сестра си, прегърна я и леко я залюля.
- Стига де, спокойно... - пошушна. - Спокойно, Жо, спокойно. Сигурно се притеснявам за нищо...
Значи съм била права. Става нещо помежду им. Зараждащо се чувство, вълнение, привличане. Нищо плътско, иначе нямаше да се съгласи да дойде. Прекалено е честна, не знае да лъже, да мами. Нямаше да може да ме погледне в очите. Само че е влюбена, убедена съм. Получих доказателство. Но той? Дали я обича? Тя има чар, безспорно. И се е разхубавила. Научила се е да се облича, да си прави косата, да се гримира. Отслабнала е. Изглежда трогателно с нейния си леко старомоден вид. Не трябва да я изпускам от очи. Моята малка непохватна и задръстена сестричка! Малките сестрички не би трябвало да порастват.
Жозефин се посъвзе, освободи се от прегръдката на Ирис и се отдръпна:
- Съжалявам... Извинявай.
Не намираше думи. Извинявай, че се влюбих в мъжа ти. Извинявай, че го целунах. Извинявай, че продължавам да си мечтая подобно на малко момиче. Младото момиче в мен е като дълбоко вкоренен бурен.
- Да се извиняваш? Но за какво, скъпа?
- О, Ирис!... - взе да кърши ръце Жозефин. Щеше да й разкаже всичко. - Ирис - повтори тя, пое си дълбоко дъх... - Длъжна съм да ти кажа...
- Жозефин! Мислех, че вече обърнахме страницата.
-Да, но...
Двете сестри не се изпускаха от очи, едната готова да сподели тайната си, другата нежелаеща да я чуе, и двете напълно наясно с опасността, която се спотайва в думите. Една тежка врата щеше да хлопне. Блиндирана врата. И двете се надяваха да се появи някакъв сигнал, който да направи откровеността възможна или невъзможна, нужна или безполезна. Ако се разприказвам, помисли Жозефин, няма да я видя повече. Избрах него. Него, а той се е върнал при нея... Ако говоря, ще ги загубя и двамата. Ще загубя любов, приятел, ще загубя сестра си, семейството си, спомените, ще загубя детството си, дори целувката пред кухненската печка.
Ирис следеше колебанието в очите на Жозефин. Ако не сподели тайната си, ще трябва да надяна маска на обидена, да се отнасям с нея като с враг, да я държа настрана. Ще се получи разрив. Ще се разделим. Ще й освободя мястото. Тя като нищо ще се види с него отново. Не бива да се разприказва, дано не го стори!
И наруши внезапно мълчанието.
- Ще ти доверя нещо, Жо: толкова съм щастлива, че отново се върнах към живота, че нищо, чуваш ли, нищо не може да ми развали удоволствието. Затова да обърнем нова страница, но да го направим наистина...
Да, каза си Жозефин. Какво друго ни остава? Какво друго се е случило? Стиснати ръце, очи, които потъват в очите на другия, пресекващ глас, усмивка, която продължава усмивката на другия, бегла ласка на ръката, измъкната от ръкава на палтото. Жалки знаци на избледняла страст.
- А ти как си, продължаваш ли да работиш по твоята дисертация? Каква тема избра? Искам всичко да зная... Аз говоря, говоря, не спирам, а ти дума не обелваш! Нещата ще се променят, всичко ще се промени. Защото съм взела куп решения, знаеш ли, и едното от тях е да започна наистина да проявявам интерес към околните, да престана да си гледам пъпа... Кажи ми, остаряла ли съм?
Жозефин не чуваше нищо. Виждаше как любовта й отлита между гърдестите скулптури и перестите палмови клони. Тя се засмя невесело с усмивката на победена. Нямаше да проговори. Нямаше да се види отново с Филип.
Никога вече нямаше да вкуси целувката с дъх на арманяк.
Пък и не беше ли дала обет пред звездите?
Жозефин реши да повърви. Тръгна по улица „Сент Оноре“, въздъхна от щастие пред съвършената красота на площад „Вандом“, мина под аркадите на улица „Риволи“, повървя по кейовете на Сена, обърна гръб на крилатите коне, увенчали моста Александър III и пое към спирката „Трокадеро“ на метрото.
Имаше нужда да се окопити. Ирис я беше задушила с присъствието си. Все едно сестра й беше изсмукала целия въздух в ресторанта. Винаги когато застанеше очи в очи с Ирис, тя се задушаваше. „Стига, край!“ - укори се и тропна с крак по паважа. Сравнявам се с нея и се смачквам. Навлизам в нейното поле, полето на красотата, на непринудеността, последната парижка клюка, елегантното манто, удължаването на косата, премахването на бръчките и се оказвам тотално неподготвена за битка. Ако обаче успея да я прикоткам на мой терен, ако й заприказвам за съкровеното, невидимото, за погледа към другия, за подарената любов, за преливащите емоции, за суетата на привидното, за силата, която е необходима, за да покажеш, за да откриеш кой си всъщност, може би тогава бих могла да се издигна малко, вместо да се спихвам като празна торба.“