Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— О, да! — светна лицето на Алиса. — Момчета, преди да отидете да спите, трябва да ви покажа нещо.
Ние с Чез се спогледахме:
— Какво искаш да кажеш?
— Ще видите — тайнствено се усмихна Алиса. — Елате!
Надникнахме в коридора и като се уверихме, че в къщата няма неканени гости, напуснахме библиотеката и се спуснахме в залата. Впрочем всички предпазни мерки бяха излишни — откакто забраниха на нисшите вампири да идват тук, къщата стана необичайно пуста.
Алиса ни изкара на двора, заведе ни до ъгъла на къщата… и ние застинахме в нямо удивление.
— Какво е това? — попитах аз, когато челюстта ми се върна на полагащото й се място.
— Снощи Чез се опита да си издигне паметник — изкикоти се Алиса. — С изобразителното изкуство не е на ти, така че се получи ето това.
По принцип това, което стоеше на поляната пред къщата, можеше да мине за паметник. Посветен на нещо абстрактно, от рода на безсъние или недоумение. Тъй като именно безсъние заплашваше тези, които видят това чудо на човешката мисъл. Петкракото същество с множество пипала и мушнати тук и там очи… Такова чудовище не можеше да се присъни и в най-страшния сън. И цялата тази „красота“ беше изработена от масивен камък. Не знам откъде се беше сдобил с него Чез, но сигурно го беше обработвал с въздушни заклинания, защото не се разбираше много добре със земната магия.
— И се е опитал да направи паметник на себе си? — уточних аз. — Нещо не прилича особено.
— Ти първо прочети надписа — изкикоти се Алиса.
Ние с Чез пристъпихме към чудовището и забелязахме груби букви на една от страните му: „Най-силният ученик в историята — Чез.“
— Доста скромно — подкачих приятеля си.
— Не си спомням това — разсеяно каза Чез, обикаляйки гигантската статуя. — Но е забавно, разбира се…
— Зак, ти също се отличи — премина на мен Алиса.
Замръзнах, страхувайки се дори да шавна:
— И какво направих?
— Ти си по-скромен — успокои ме Алиса. — Само че ще трябва да се поразходим малко, за да видим творението ти.
Впрочем разбрах какво имаше предвид Алиса още щом напуснахме двора на Прокълнатата къща и завихме към квартала на друидите. Над покривите на невисоките сгради се извисяваха гигантски…
— Уф, ама че си и ти — въздъхна Чез.
— Кактуси?!
— Да. Реши да вървиш по утъпкана пътека и да направиш подарък на друидите в чест на предстоящия празник — вече открито се засмя Алиса. — Вярно, че не стигна до тях и направи подаръка си направо на пътя.
Няколко гигантски кактуса се извисяваха над двуетажните сгради, както кулата на Академията над Лита. Разбира се, разликата във височините не беше толкова голяма, но като цяло изглеждаше също толкова набиващо се на очи.
— Повече няма да пия — обещах си аз и се огледах крадешком. — Да ги махнем ли или какво… целия път запушват…
— Засега нека да останат — сви рамене Алиса. — Внасят някакво разнообразие. А и на хората ще им хареса, изглежда много мило — тя погледна към Чез. — За разлика от статуята в нашия двор.
— Ей, моята статуя е произведение на изкуството — наежи се Чез. — Така че нека и тя да остане.
— Колкото си искаш — сви рамене Алиса. — Ние така или иначе скоро си тръгваме оттук и няма да ми се налага да гледам този кошмар под прозореца.
След като получихме честно заслужените си подигравки, ние с Чез се върнахме в къщата и отидохме да спим, докато Алиса и Наив отидоха да видят Невил, за да го посветят в нашите планове. Както става обикновено, аз през цялото време мечтаех за сън, но още щом стигнах до леглото, сънливостта изчезна. Мислите ми се разбягаха като буболечки — предстоящия празник на друидите, пълнолунието в Прокълнатата къща, срещата на Алиса със стражника…
„Не, така няма да стане“ — реших аз, седнах в леглото и започнах да медитирам.
Мозъкът ми се прочисти от ненужни мисли. Прекарвах енергията по тялото си, позволявайки й свободно да преминава през мен. И почти веднага усетих някаква нелепост, сякаш част от мен се беше изменила. Енергията протичаше през мен по малко по-различен начин. Трябваше ми известно време, за да разбера, че промените бяха предизвикани от пръстена на нисшите вампири. Въпреки уверенията на Ник, че артефактите не влияят на организма, когато са неактивни, реалността се оказа малко по-различна. Енергията, минаваща през ръката ми, беше претърпяла някои изменения.
Протегнах ръка пред себе си и позволих на енергийния поток да изтече от пръстите ми и да оформи най-просто сплитане — топка светлина. Само че вместо обичайното заклинание-светилник върху дланта ми се появи неголяма топка виолетова енергия.
„Уау! Сега управлявам енергията на нисшите вампири точно както и енергията на другите елементи! — учудено си помислих аз. — Това отваря нови възможности в създаването на заклинания! Какво говоря, сега мога не просто да използвам тази енергия, но и да я комбинирам с другите елементи!“