![Полунощ 2 [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/2/polunoshch-2-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ 2 [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Марди Грас, преди много години. Той бързаше по улицата с майка си. Беше зима.
«Хайде, да видим Тайната гилдия на Камю.» Да, беше същият барабан. И сиянието идваше от натруфените платформи.
- Нищо не разбирам - прошепна той.
- Какво видя?
- Някаква пълна глупост. - Той се загледа вбесен в нощницата. Посегна бавно към нея. - Последните дни на Деидре. Само нея. Нищо друго. - Докосна меката тъкан, много леко. - Виждам градината откъм верандата - прошепна той. - Да, ето я и върбинката, някаква пеперуда пърха по мрежата, виждам и ръката на Деидре, отпусната вдясно. Лашър е там, тя се радва, че той е до нея, точно до нея. Ако извърне глава настрани, ще го види.
Отново пусна нощницата.
- Само светлина и цветя. А тя… тя беше щастлива.
- Благодаря ти, Майкъл.
- Не ме карай да го правя отново, моля те. Съжалявам, но не мога. Не искам.
- Разбирам. - Тя се приближи до него. - Съжалявам. - Говореше тихо, гласът и? беше искрен, успокояващ, но изглеждаше озадачена. Искаше да разбере какво беше видял първия път.
Той също. Но едва ли щеше да успее.
И все пак беше в тази къща, имаше силата, дадена му вероятно от тях! А се страхуваше да я използва, той, Майкъл Къри, страхливецът, който не спираше да приказва, че има важна мисия.
Нима не те го бяха довели тук? Нима не очакваха да докосва предметите в тази къща? Тя също го искаше. Как иначе?
Протегна ръка и докосна крака на леглото. Пладне, сестри, прислужница чисти с прахосмукачка, някой се оплаква от нещо. Образът бе толкова мимолетен, че се размаза пред очите му. Прокара пръсти по матрака. Белият и? крак приличаше на направен от тесто. Джери Лониган беше тук, вдигаше я, говореше нещо под нос на помощника си: «Гледай само на какво прилича тази стая».
После докосна стената. Видя лицето на Деидре, разкривено от идиотска усмивка, а по брадичката и? течеше лига. Докосна вратата на банята. Някаква бяла сестра крещеше на Деидре да идва, да не си тътри краката. Знаела, че може. Болката в Деидре, която я разяждаше. Някакъв мъжки глас, дойде чистачката, мярна се и тоалетната, шум от казанче, жужене на комари, рана на гърба и?. Господи, имаше рана от облегалката на люлеещия се стол. Беше загноила, поръсена с бебешка пудра. Боже, хора, луди ли сте. А сестрата просто я държеше на тоалетната чиния. Не мога…
Той се обърна и мина бързо покрай Роуан, като блъсна ръката и?, когато тя се опита да го спре. Докосна колоната на стълбището. Покрай него се мярна памучна дреха, чу стъпки по стария килим. Някой пищеше, плачеше.
- Майкъл!
Той се затича нагоре по стълбите след тях. Бебето плачеше в люлката. Огласяше цялата къща.
Миризма на химикали, смрадта на мътилката в онези буркани. Беше ги зърнал предната нощ, а и тя му беше разказала за тях. Но сега трябваше да ги разгледа, да ги докосне. Да докосне гадните буркани на Маргьорит. Беше усетил вонята им, когато снощи дойде да види трупа на Таунсенд.
Само дето не бе останал никакъв труп, а кости. Хвана се за перилата и пред очите му блесна образът на Роуан, стиснала газена лампа. Беше ядосана, нещастна, искаше да избяга от старицата, която я съсипваше със злобата си, с думите си. После видя и черната прислужница с парцал за прах. Някакъв дърводелец сменяше стъклото на прозореца на таванската стая. «Господи боже, тук вони ужасно.» «Мълчи и си върши работата.» Спалнята на Деидре, някакъв писък заглушава другите гласове, става пронизителен, после заглъхва, но приижда пак. И вратата, точно отпред, някой се смее, мъж, който говори на френски. Какво казва… не мога да различа нито една дума, от стаята вони ужасно.
Но не, първо стаята на Жулиен, леглото на Жулиен. Смехът става по-силен, само че се смесва с плач на бебе; някой тича нагоре по стълбите, точно зад него. Докосна вратата и отново видя Еужения. Чисти, оплаква се от миризмата. Монотонният глас на Карлота, не може да различи думите, после онова ужасно петно в мрака, там, където бе умрял Таунсенд, поел последния си дъх през изгризаната дупка в килима. Камината, мимолетния образ на Жулиен! Същият мъж, да, същият мъж, когото бе видял, когато държеше нощницата на Деидре. Да, Жулиен се взираше в него. Виждам те, а после нечии тичащи стъпки. Не, не искам да виждам това. Посегна към перваза на прозореца, стисна връвта на сенника и го вдигна. Той се нави с тракане и разкри мръсните стъкла.
Тя излетя през стъклото. Анта. Падна на покрива, ужасена, косата и? се бе разпиляла по лицето и?, окото и?, виж и? окото, виси на бузата. Господи боже. Плачеше. «Не ме наранявай, недей! Лашър, помогни ми!»
- Роуан!
И защо Жулиен не и? помогне. Защо просто седи и плаче.
- Ако щеш викай и дявола от ада, но никой няма да ти помогне - съска Карлота…