Полунощ 2 [calibre 1.6.0]

Куклите! Не ги наранявай, те са толкова стари и крехки, с тези безизразни, грубо нарисувани лица. Виж, тази с копчетата за очи и кичурите сива коса, облечена в миниатюрни мъжки дрешки от туид, дори с панталони. Господи, вътре има кост!

Той я извади. Мери Бет! Твърди поли се опряха до него. Ако вдигнеше поглед, щеше да види, че го гледа. Наистина ли я виждаше, можеше да види всичко, можеше да види дори тиловете им, когато се приближаваха към него, но нищо не се задържаше за дълго. Първо беше ефирно, после почти солидно, но след секунда изчезваше. В стаята оставаше само прашната пустота. Появи се Роуан, като през процеп в плат, стисна го за ръката. После видя и Шарлот, знаеше, че е Шарлот. Дали бе докоснал куклата и?? Погледна надолу, куклите бяха разхвърляни и така крехки върху слоевете марля.

Но къде е Дебора? Дебора, ще ми кажеш ли… Махна марлята, струпа по-новите кукли една върху друга. Те плачеха, някой плачеше, не, това беше бебето в кошарката, или Анта на покрива. Или и двете. Отново се появи Жулиен, говореше бързо нещо на френски, коленичил до него. Не те разбирам. Част от секундата и вече го нямаше. Ще ме подлудите, каква полза ще има за вас, ако откача съвсем?

Махнете тези поли от мен! Толкова му напомняха на монахините.

- Майкъл!

Той зарови под марлята - къде е? - ясно беше, че тук лежи най-старата. Беше лепкава, върху нея имаше друга, с русата коса на Шарлот, значи това крехко малко нещо между тях е неговата Дебора. Малки буболечки се разбягаха под пръстите му, когато я докосна. Косата и? вече се разпадаше, о, боже, разпадаше се, дори костите се превръщаха в прах. Той се отдръпна ужасен. Беше оставил отпечатък от пръста си на костеното лице. Беше почувствал огън, дори го подушваше; тялото и? се свиваше като восъчна кукла на кладата. Някакъв глас му нареждаше на френски да направи нещо, но какво?

- Дебора - прошепна той и докосна отново разпокъсаната кадифена рокличка. - Дебора! - Беше толкова стара, сякаш можеше да я разпилее само с дъха си. Стела се смее. Стела държи куклата. «Говори ми - казва тя с присвити очи, а младият мъж до нея се смее. - Наистина ли мислиш, че ще стане!»

Какво искаш от мен?

Полите се притискат по-плътно към него, мешавица от гласове на френски и английски. Той опита да различи гласа на Жулиен. Все едно да се опитваш да уловиш спомен, мисъл, нещо прелетяло през съзнанието ти, докато си слушал музика. Ръката му лежи върху малката кукла на Дебора, притиска я към дъното на сандъка, куклата с русата коса се търкулва към дланта му. Боже, ще ги съсипя…

- Дебора!

Нищо, нищо.

Какво съм направил, че не искаш да ми кажеш!

Роуан го викаше. Разтърсваше го. Той една не я удари.

- Престани! - изкрещя и?. - Те са тук, в къщата! Не виждаш ли? Чакат. Те са… те са… как се казва… те са приковани към земята!

Колко беше силна. Нямаше да спре. Издърпа го да стане на крака.

- Остави ме.

Виждаше ги накъдето и да се обърнеше, сякаш бяха изтъкани върху воал, който се люлееше на вятъра.

- Майкъл, спри, достатъчно, спри…

Трябваше да се махне оттук. Стисна рамката на вратата. Когато се обърна към леглото, видя само кашоните. Загледа се в книгите. Не беше докоснал книгите. По лицето му се стичаше пот. Прокара голите си ръце по ризата си. Трепереше. Пред очите му просветна лицето на Роуан, а после зърна и всички тях, само че не виждаше лицата им. Беше изтощен от виденията, от опустошаващите усещания. «Мамка му, не мога да го направя!» Сякаш беше под вода, дори гласовете, които чу, когато запуши ушите си, бяха кухи, далечни. А вонята, от вонята не можеше да избяга. Тя идваше от бурканите, които го чакаха…