![Полунощ 2 [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/2/polunoshch-2-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ 2 [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
- Майкъл!
Отново му призля, но този път нямаше да повърне. Хвана се за ръба на рафта. Пред очите му проблесна образът на Еужения.
- О, на тавана смърди ужасно, госпожице Карлота.
- Не пипай нищо там, Еужения.
Майкъл се обърна и избърса ръце в сакото си, избърса ги яростно. После каза на Роуан:
- Той е влизал в телата на мъртъвци. Обладавал е телата им. Гледал е през техните очи и е говорел с техните гласни струни. Но не е можел да ги съживи, не е можел да накара клетките да се делят отново. Тя е запазила главите. Той е влизал в тях дълго след като телата са изгнивали, и е гледал през техните очи.
Обърна се и започна да вади бурканите един по един. Роуан стоеше до него. Взираха се през мътните стъкла. Потрепващите образи му пречеха да види каквото трябва, но той беше решен. Глави с кафява коса, да, и руса глава с кафяви кичури, да, лице на черен мъж, но с бели петна по кожата, с кичури по-светла коса, а ето друг - с бяла коса, но прошарена с кафяво.
- Господи, виж. Той не само е влизал в тях, а е променял тъканите, влияел е някак на клетките, но не е можел да ги поддържа живи.
Глави, глави, глави. Искаше да разбие всички буркани.
- Виждаш ли това? Предизвиквал е мутация, нов растеж на клетките! Но е било нищо в сравнение с това да си жив! Изгнили са. Не е могъл да спре гниенето! А те все така не ми казват какво искат от мен!
Хлъзгавите му пръсти се свиха в юмрук. Разби един от бурканите и той се пръсна на пода. Тя не се опита да го спре, но го беше обгърнала с ръце. Умоляваше го да излезе от стаята, теглеше го. Ако не беше тя и двамата щяха да паднат в гадната слуз по пода.
- Виж, виж това! - В дъното на рафта, зад счупените вече буркани имаше още един. Но в него течността беше бистра, восъчният печат беше дебел и непокътнат. Майкъл беше връхлетян от безсмислени и неразличими образи и звуци, но все пак чу как тя му казва:
- Отвори го, строши го.
И той го направи. Стъклото падна почти безшумно сред пепелявата глъчка от шептящи гласове. Той държеше главата, недокосната от разложението, но все пак гъбеста и мека.
Отново видя спалнята. Маргьорит пред тоалетката, с корсет и широка риза, която се обръща да му се усмихне. Няма зъби, очите и? са черни и подвижни, косата и? е грозна, раздърпана като валма испански мъх. Освен нея, там е и Жулиен, тънък, белокос, млад, със скръстени ръце. Покажи ми се, Лашър. А после тялото на леглото и? кима да се приближи. Тя ляга до него и мъртвите гниещи пръсти разкъсват корсажа и?, докосват живите и? гърди. Мъртвият пенис еректира между краката му.
- Погледни ме, промени ме, погледни ме, промени ме.
Извърна ли се Жулиен? Не, не и той. Стои до леглото, хванал се е за подпорите. Лицето му се озарява от слабата светлина на свещите, чиито пламъчета се полюшват от вятъра, нахлуващ през отворения прозорец. Жулиен изглежда възбуден, заинтригуван.
Но виж това нещо в ръцете ти, то е било неговото лице, нали? Неговото лице! Лицето, което видя в градината, в църквата, в общинската зала, лицето, което си виждал толкова много пъти. Суха кафява коса, о, да, кафявата коса.
Той пусна главата да се търкулне на пода при останалите. Отстъпи назад, но очните и? кухини се взираха в него, устните се движеха. Дали и Роуан виждаше това?
- Чуваш ли го да говори?
Да, около него гъмжеше от гласове, но той чуваше единствено неговия ясен, сух и някак беззвучен глас:
Не можеш да ме спреш. Не можеш да я спреш. Ти ще изпълниш волята ми. Моето търпение е безгранично. Аз виждам до края, виждам тринайсетата. Ще бъда в плът, когато ти си мъртъв.
- Той ми говори, демонът ми говори! Чуваш ли го?
Преди да се усети, Майкъл изтича от стаята и хукна надолу по стълбите. Ударите на сърцето му го заглушаваха, не можеше да си поеме дъх. Не можеше да издържа повече, знаеше, че ще бъде така, че ще скочи в някакъв кошмар, но стига вече, стигаше му толкова, какво, за бога, искаха от него… Копелето му бе проговорило! Онова същество, което бе видял в градината, му бе проговорило, и то през устата на разложена глава! Не, не беше страхливец, но все пак беше човек, само човек! Не можеше да понесе повече от това.
Свали сакото си и го хвърли в ъгъла на коридора. О, по пръстите му имаше слуз, не можеше да я избърше.
Стаята на Бел. Чиста и тиха. Съжалявам за мръсотията, моля те, нека легна на чистото легло. Тя му помогна, благодаря ти, Боже, не се опита да го спре.
Леглото беше чисто, с бяла завивка, прашна, но чиста завивка. Слънцето грееше през отворените прозорци, беше красиво, прашно. Бел. Сега докосваше Бел, меката, сладка, призрачна Бел.
- Спокойно, Майкъл. Нося ръкавиците. Спокойно.