Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
— Къде е късметът ти сега, а?
След като извършиха черното си дело, етруските се гмурнаха под вода, преди да успеем да се разправим с тях, и отново запалиха котлите със смола на палубите си. Дионисий заповяда и нашите кораби да бъдат осветени, за да успеем да ги поправим преди разсъмване. Той си скубеше косите и крещеше:
— Къде се е чуло и видяло корабите ми да светят нощем, като че ли са някакви бордеи?
Чувствах се престъпник, задето бях отмъкнал Арсиное от храма й и я бях обрекъл на гибел в морето. Спуснах се долу и надникнах в каютата на жрицата. Тя лежеше отслабнала и бледна, а очите й бяха още по-големи и по-тъмни от обичайното.
— Арсиное — казах аз, — корабите на етруските почти са се долепили до нашите. Рулевите ни весла са счупени. На разсъмване ще пристигнат още вражески съдове и ще ни довършат. Не можем да се скрием, тъй като морето е съвсем спокойно и неподвижно, а опитите ни да предизвикаме вятър се оказаха безуспешни.
Арсиное въздъхна в отговор:
— Ах, Турмс, лежах тук и броях дните си. Да, между другото, страшно много ми се хапват печени миди.
Реших, че е смъртно уплашена и затова говори несвързано. Докоснах с ръка челото й, но то беше хладно.
— Арсиное — едва събрах сили да продължа, — колко съжалявам, че те отвлякох от храма на Афродита! Но все още не всичко е изгубено. Можем да вдигнем знака на мира пред етруските кораби и да те прехвърлим при тях преди началото на битката. Ще им обясниш коя си и те няма да ти причинят зло, тъй като етруските са богобоязлив народ.
Но Арсиное не разбираше колко мъчително ми беше да произнеса всичко това, та ме погледна недоверчиво и прехапа устни.
— Защо трябва да постъпим така? Лошо ли ми е тук? Или може би мечтаеш вече за белите робини на Масилия и искаш да се отървеш от мен? Навярно съм погрозняла и не те привличам вече.
Да се разговаря с нея беше невъзможно и безполезно. Щом се опитах да й обясня, че желая само нейната сигурност, тя се разрида, хвърли се на шията ми и каза:
— О, Турмс, но аз не мога да живея без теб, макар да ти изглеждам лекомислена и вятърничава. Аз те обичам! Обичам те безкрайно много! Повярвай ми, по-рано не можех да си представя, че бих могла да се влюбя така! И знаеш ли, струва ми се, че чакам дете, твоето дете, Турмс! Помниш ли нашата първа среща в светилището? Колко странно, че веднага се хвърлих в обятията ти… Ах, как бушуваше тогава бурята!
— Кълна се в богинята! — възкликнах с изумление. — Но всичко това е невъзможно!
Тя се разсърди:
— Много е възможно дори, макар да ме е срам, понеже съм жрица. Но в онзи момент подобни мисли бяха далече от мен. Никога не съм изпитвала нещо подобно, Турмс! Ах, ако бяхме умрели тогава, със сплетени едно в друго тела, всичко щеше да е по-лесно!
— О, Арсиное! — простенах аз и я прегърнах крепко в обятията си. — Сега разбирам какво се е случило и какво е трябвало да се случи! Аз не очаквах нищо подобно. Колко съм щастлив, любима!
— Щастлив! — подигра ме тя и сбърчи нос. — А аз изобщо не съм щастлива и толкова ми е лошо, че дори те ненавиждам. Не съм мислила, че някой мъж може да ми причини толкова много зло. Ако си искал да ме обвържеш към себе си, ти успя, но пази се: ще ти се наложи да отговаряш за постъпките си.
Аз я прегърнах нежно и изпитах копнеж по нея. Тя беше много отслабнала и дъхът й миришеше на повръщано, тъй като нямаше сили да се измие и да се намаже с благовония. Не, бурята, която се вдигна тогава над Ерикс съвсем не беше случайна! Дорией и Микон бяха само временните й прищевки, които нямаха никакво значение. Отдавна й бях простил, толкова бях уверен в себе си и в Арсиное…
Но скоро отново си спомних къде се намираме и какво ни чака. Осъзнах, че единствено аз мога да спася Арсиное и детето си. За себе си изобщо не мислех. Отслабнал от оскъдната храна, от труда, от нощните бдения и тревожните мисли, изведнъж се почувствах отново освободен от земните окови. От глъбините на съществото ми се надигна неведома сила и аз отново можех да извърша чудо. Разтворих ръце и ги вдигнах към небето. Стъпалата ми не усещаха дъсчения под. Ръцете ми започнаха сами да се движат и аз не можех да ги спра, дори и да поисках. Сам не разбрах кога се озовах на палубата и четири пъти призовах вятъра на четири различни страни: