Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
лазите по нервите. Така че сега ще си тръгна. Опитайте се да ме спрете. Заплашете ме или
ме нападнете. Държа да опитате.
* Евгеника — теория за подобряване на човешките наследствени белези чрез различни
форми на вмешателство. — Бел. ред.
Тя го погледна и се подсмихна.
— „Каин, стани.” — каза тя. — Приличаш на него. И той беше голям инат като теб. И
безразсъден.
— Той е тръгнал срещу Бог. А аз се изправям срещу вас. — Саймън се обърна да си ходи.
— На твое място не бих обърнала гръб на себе си, Дневен вампире — каза Лилит и нещо в
гласа й го накара да погледне назад към нея; тя все още се облягаше на ковчега на Себастиан.
— Мислиш, че не можеш да бъдеш наранен? — каза тя подигравателно. — Наистина, аз не
мога да вдигна ръка срещу теб. Не съм глупава. Виждала съм светия огън на божественото.
Не искам да се насочи срещу мен. Аз не съм Валънтайн и не пожелавам неща, които не
разбирам. Аз съм демон, но много стар. Познавам човечеството по-добре, отколкото си
мислиш. Познавам слабостите му — гордостта, жаждата за власт, копнежа за плът,
алчността, суетата и любовта.
— Любовта не е слабост.
— О, така ли? — каза тя и погледа й се плъзна студено и целенасочено покрай него.
Той се обърна, макар и да не искаше, защото знаеше, че трябва да го направи.
На алеята беше застанал Джейс, с тъмен костюм и бяла риза. Пред него стоеше Клеъри, все
още с красивата златиста рокля, с която беше на партито в „Айрънуъркс”. Дългата й чуплива
червена коса се беше освободила от кока и падаше по раменете. Тя стоеше неподвижно в
кръга, който образуваха ръцете на Джейс. Двамата биха изглеждали романтично, ако в
едната си ръка Джейс не държеше дълъг нож с блестяща кокалена дръжка и ако острието му
не беше притиснато в гърлото на Клеъри.
Саймън впери поглед в Джейс в пълен шок. По лицето на Джейс не беше изписана никаква
емоция, нямаше светлина в очите му. Той изглеждаше абсолютно равнодушен.
Много леко Джейс наклони глава.
— Доведох я, лейди Лилит — каза той. — Както пожелахте.
17
И Каин стана
Клеъри не си спомняше някога да й е било толкова студено.
Дори когато беше изпълзяла от езерото Лин, кашляйки и плюейки отровните му води на
брега, не й беше толкова студено. Дори когато беше помислила, че Джейс е мъртъв, не беше
усетила такава ледена парализа да обвива сърцето си. Защото беше пламнала от гняв, гняв
срещу баща й. Сега обаче чувстваше само студ, до пръстите на краката си.
Бе дошла в съзнание в мраморното фоайе на странна сграда, под сянката на незапален
полилей. Джейс я носеше — едната му ръка беше под сгънатите й колене, а другата под
главата й. Все още замаяна и изморена, тя бе заровила глава във врата му за момент и се бе
опитала да си спомни къде е.
— Какво се случи? — беше прошепнала тя.
Бяха стигнали до един асансьор. Джейс бе натиснал копчето и Клеъри чу как кабината
тръгна надолу към тях. Но къде се намираха?
— Изпадна в безсъзнание — бе й отвърнал той.
— Но как… — и тогава тя си спомни и замълча. Ръцете му около нея, паренето на стилито
по кожата й, тъмната вълна, която я обгърна. Нещо не беше наред с руната, която й беше
нарисувал, нещо с начинът, по който изглеждаше и по който я усещаше. За момент бе
останала неподвижна и после бе казала: „Пусни ме”.
Той я бе оставил да стъпи на краката си и се бяха вгледали един в друг. Клеъри можеше да
протегне ръка и да го докосне, но за пръв път откакто го познаваше, не искаше. Беше
изпитала ужасното чувство, че гледа непознат. Той приличаше на Джейс, звучеше като
Джейс, прегръщаше я като Джейс. Очите му обаче бяха чужди и далечни, както и леката
усмивка на устните му.
Вратата на асансьора се бе отворила зад него. Тя си спомни как в нефа на Института беше
казала „Обичам те” на затворените врати на асансьора. Сега вратите зееха празни, черни
като входа на пещера. Тя беше потърсила стилито в джоба си, но го нямаше.
— Ти ме накара да припадна с онази руна — беше казала тя. — Ти ме доведе тук. Защо?
Красивото му лице бе съвсем безизразно.
— Трябваше. Нямах избор.
Тогава тя се бе обърнала и побягнала към вратата, но той беше по-бърз. Както винаги.
Изправил се пред нея, бе протегнал ръце й препречил пътя й.
— Клеъри, не бягай. Моля те. Заради мен.
Тя го беше погледнала невярващо. Гласът му бе същият — звучеше като Джейс, но не съвсем.
Сякаш слушаше запис, помисли си тя, всички тонове и извивки на гласа му бяха там, но