Град на паднали ангели

— Трябва да я носиш навсякъде — отвърна Алек.

— Така ли? А ти носиш ли си сензора? — озъби му се тя. — Едва ли. Аз поне имам това —

тя потупа висулката. — Сигурна съм, че тук има нещо. Нещо демонично.

Джордан завъртя глава.

— Тук има демони?

— Не знам, може би само един. Просветна и угасна — каза Изабел. — Но би било прекалено

голямо съвпадение, ако сме сбъркали адреса. Трябва да проверим.

Слаба светлина се разля около нея. Тя се огледа и видя Алек да държи магическия камък.

Светлината струеше през пръстите му и хвърляше странни сенки по лицето му, като го

правеше да изглежда по-стар, отколкото беше, а очите му — тъмносини.

— Да вървим — каза той. — Да обиколим етажите един по един.

Тръгнаха към асансьора. Първо вървеше Алек, после Изабел, Джордан и накрая Мая.

Ботушите на Изабел имаха шумозаглушаващи руни, но токчетата на Мая тракаха по

мраморния под, докато вървеше. Тя се намръщи, спря да ги събуе и продължи боса. Когато

Мая влезе в асансьора, Изабел забеляза, че носи златен пръстен с тюркоаз на палеца на левия

си крак.

Джордан погледна към краката й и каза изненадано:

— Помня този пръстен. Купих ти го от…

— Млъкни — каза Мая и натисна копчето. Вратите се затвориха и Джордан млъкна.

Спираха на всеки етаж. Повечето бяха все още в процес на строеж, нямаше лампи и от

таваните висяха кабели, подобно на лозници. На прозорците имаше заковани парчета

шперплат. Найлони се вееха като призраци. Изабел държеше в ръка сензора, но нищо не се

случи, докато не стигнаха десетия етаж. Когато вратите се отвориха, тя почувства как в

шепата й нещо затуптя, сякаш между пръстите й имаше малка птичка и тя беше започнала да

пляска с криле.

Тя прошепна:

— Тук има нещо.

Алек само кимна, Джордан отвори уста да каже нещо, но Мая силно го сръга с лакът. Изабел

се плъзна покрай брат си и излезе на площадката пред асансьорите. Рубинът пулсираше и

вибрираше в ръката й.

Зад нея Алек прошепна:

— Сандалфон — светлина се разля покрай Изабел и освети площадката. За разлика от

другите етажи, които бяха видели, този изглеждаше поне отчасти завършен. Голи гранитни

стени се издигаха около тях и подът беше облицован с гладки черни плочи. Коридор водеше

в две посоки. В единия край имаше купчина строително оборудване и оплетени кабели.

Другия свършваше със сводеста врата. Зад вратата ги подканваше тъмнина.

Изабел се обърна да види приятелите си. Алек беше прибрал магическата светлина и

държеше горяща серафимска кама, която осветяваше асансьора като фенер. Джордан беше

извадил голям, брутално изглеждащ нож и го стискаше здраво в дясната си ръка. Мая

изглежда се опитваше да прибере косата си. Когато отпусна ръце обаче, държеше дълъг,

остър фуркет. Ноктите й бяха пораснали и очите й горяха с див, зеленикав отблясък.

— След мен — каза Изабел. — Тихо.

„Туп-туп”, пулсираше рубинът до гърлото на Изабел, сякаш някой я буташе настойчиво с