Град на паднали ангели

се движеха бързо пред луната и хвърляха постоянно сменящи се сенки по лицето й, докато

говореше. Той стоеше в основата на стъпалата и трябваше да вдигне глава нагоре, за да я

погледне. — Мислех, че лесно ще те хвана. Че си обикновен вампир. При това нов вампир. И

друг път съм срещала дневен вампир, макар и не през последните сто години. Да — добави

тя и се усмихна на изражението му, — по-стара съм, отколкото изглеждам.

— Изглеждате доста стара.

Тя не обърна внимание на обидата.

— Изпратих най-добрите си хора да те доведат, а оцеля само един. И той бръщолевеше нещо

несвързано за божествен огън и гневът Божи. Вече не ми беше полезен. Трябваше да го

отстраня. Това ме подразни. После реших да се справя с теб лично. Проследих те на глупавия

ви концерт, а след това, когато дойдох при теб, го видях. Знакът. Като човек, който лично е

познавал Каин, съм добре запозната с формата му.

— Познавали сте Каин лично? — Саймън поклати глава. — Нали не мислите, че ще ви

повярвам?

— И да вярваш, и да не вярваш — каза тя, — за мен няма никакво значение. По-стара съм от

легендите за твоя вид, момче. Вървяла съм по пътеките на Райската градина. Познавах Адам

преди Ева да се появи. Аз бях първата му жена, но не пожелах да му се подчиня, затова Бог

ме прокуди и направи на Адам нова жена, извая я от собственото му тяло, за да му служи —

тя се усмихна леко. — Имам много имена. Но ти можеш да ме наричаш Лилит, първият от

всички демони.

При тези думи Саймън, който не беше чувствал студ от почти два месеца, потрепери. И

преди беше чувал това име. Не можеше да си спомни точно къде, но знаеше, че името е

синоним на тъмнина, злини и ужаси.

— Знакът ти ме постави пред дилема — каза Лилит. — Аз имам нужда от теб, Дневен

вампире. От живителната ти сила, от кръвта ти. Но не мога да те насиля или да те нараня.

Тя каза това, сякаш да се нуждае от кръвта му беше най-естественото нещо на света.

— Вие… пиете кръв? — попита Саймън. Чувстваше се замаян, сякаш беше попаднал в

странен сън. Не можеше да е истина.

Тя се засмя.

— Кръвта не е храна за демони, глупаво дете. Това, което искам, не е за мен — тя протегна

слабата си ръка. — Приближи се.

Саймън поклати глава.

— Няма да пристъпя в кръга.

Тя сви рамене.

— Много добре, тогава. Исках само да ти дам възможност да видиш по-добре — тя бавно

раздвижи пръсти, почти небрежно, жест на някой, който дърпа завеса. Черният плат,

покриващ предмета с форма на ковчег, изчезна.

Саймън впери поглед в това, което се разкри под него. Не беше сбъркал за ковчега. Беше

голяма стъклена кутия, достатъчно дълга и широка, за да побере човек. Стъклен ковчег,

помисли си той, като на Снежанка. Това обаче не беше приказка. В ковчега имаше мътна

течност, а в течността плуваше Себастиан — гол от кръста нагоре, а светлорусата му коса се

носеше около него като бледи водорасли.