Град на паднали ангели

— Никога не бих те наранил. Знаеш това, нали? — но беше отметнал косата й с върха на

острието и го беше притиснал към гърлото й. Леденостуден въздух беше ударил голите й

рамене и ръце, когато излязоха на покрива. Усещаше топлите му ръце на местата, на които я

докосваше, също и топлината на тялото му през тънката рокля, но това не можеше да я

стопли. Не и отвътре. Отвътре беше изпълнена с натрошени парчета лед.

Беше й станало още по-студено, когато видя Саймън да я гледа с огромни тъмни очи. Лицето

му изглеждаше побеляло от шок, беше като платно. Гледаше към нея и Джейс, сякаш

виждаше нещо фундаментално погрешно — човек с лице, обърнато навътре, или карта на

света, на която нямаше суша, а само вода.

Клеъри почти не погледна жената зад него с тъмната коса и слабото жестоко лице. Погледът

й незабавно се закова върху прозрачния ковчег на каменния подиум. Той сякаш блестеше

отвътре, като че ли осветен от вътрешна светлина. Водата, в която плуваше Джонатан, може

би изобщо не беше вода, а някаква не толкова естествена течност. При други обстоятелства,

помисли си безстрастно Клеъри, тя вероятно би изкрещяла при вида на брат си — той

плуваше спокойно, приличаше на мъртвец и лежеше неподвижно в нещо, което напомняше

на стъкления ковчег на Снежанка. Тя обаче стоеше замръзнала и гледаше шокирана.

„Устни, червени като кръв, кожа, бяла като сняг, коса, черна като абанос”. Е, поне донякъде

съвпадаше. Когато се запозна със Себастиан, косата му беше черна, но сега беше сребристо

бяла и се носеше около главата му като водорасло албинос. Имаше същия цвят, като косата

на баща му. На баща им. Кожата му беше толкова бледа, сякаш бе направена от блестящи

кристали. Устните му обаче бяха ярко наситени, както и клепачите.

— Благодаря, Джейс — каза жената, която Джейс беше нарекъл лейди Лилит. — Добра

работа свърши, при това бързо. Отначало мислех, че ще имам проблеми с теб, но май съм се

притеснявала напразно.

Клеъри се втренчи в нея. Макар да не й беше позната, гласът й беше познат. Беше го чувала и

преди. Но къде? Опита се да се отдръпне от Джейс, но хватката му се затегна. Върхът на

ножа докосна гърлото й. Чиста случайност, помисли си тя. Джейс — дори и този Джейс —

никога не би я наранил.

— Ти — каза тя на Лилит през стиснати зъби. — Какво си сторила на Джейс?

— Дъщерята на Валънтайн говори? — усмихна се жената с тъмната коса. — Саймън? Би ли

й обяснил?

Саймън сякаш щеше да повърне.

— Нямам никаква представа — каза той, сякаш се задушаваше. — Повярвай ми, вие сте

последните хора, които очаквах да видя тук.

— Мълчаливите братя казаха, че за случващото се с Джейс е отговорен демон — каза Клеъри

и забеляза, че изражението на Саймън стана още по-объркано. Жената, обаче, само я

гледаше с очи като плоски обсидианови кръгове. — Ти си този демон, нали? Но защо

Джейс? Какво искаш от нас?