Град на паднали ангели

обвързване. Сега обаче, докато гледаше празната стая и слушаше суматохата на града

наоколо, почувства пристъп на страх за Саймън. И също толкова голям пристъп на

съжаление.

Тя се обърна и понечи да се върне, но спря, защото долови тих шепот от дневната. Разпозна

гласа на Мая. Не звучеше ядосана, което я изненада само по себе си, предвид колко открито

мразеше Джордан.

— Нищо — казваше тя. — Ключове, куп листове с резултати от игри… — Изабел се облегна

на вратата. Виждаше Мая от едната страна на кухненския плот. Тя беше пъхнала ръка в

джоба с цип на раницата на Саймън. Джордан беше застанал от другата страна на плота и я

гледаше. Гледаше нея, забеляза Изабел, а не какво правеше — както момчетата те гледат, ако

са толкова заслепени от теб, че всяко твое движение ги очарова. — Ще проверя портмонето

му.

Джордан, който беше сменил официалното си облекло с дънки и кожено яке, се намръщи.

— Странно, че го е оставил. Може ли? — той протегна ръка над плота.

Мая се дръпна толкова бързо, че изпусна портмонето.

— Не исках… — Джордан прибра бавно ръката си — Съжалявам.

Мая си пое дълбоко въздух.

— Виж — каза тя, — говорих със Саймън. Знам, че не си имал намерение да ме променяш.

Знам, че не си бил наясно какво се случва с теб. Помня какво беше. Помня колко ужасена

бях.

Джордан отпусна бавно и внимателно ръце на плота. Беше странно, помисли си Изабел, да

гледаш как толкова висок човек се опитва да изглежда толкова безобиден и малък.

— Трябваше да съм до теб.

— Но преторът не ти е позволил — отвърна Мая. — А и да бъдем честни, ти не си знаел

какво е да си върколак. Щяхме да сме като двама слепци, които се въртят в кръг. Може би

стана по-добре, че те нямаше. Това ме накара да избягам и да потърся помощ. От глутницата.

— Отначало се надявах Пазителите да те намерят — прошепна той. — И да те видя отново.

После осъзнах, че това е егоистично и че трябва да се надявам да не съм те заразил. Знаех, че

шансовете са петдесет на петдесет. Мислех, че може би ти си извадила късмет.

— Е, не извадих късмет — каза тя безпристрастно. — През годините свикнах да мисля за теб

като за чудовище. Вярвах, че си знаел какво правиш, когато ме ухапа. Мислех, че си си

отмъстил за онази целувка с момчето. Затова те намразих. Като те мразех, всичко беше някак

по-лесно. Имаше кого да виня.

— Нормално е да ме виниш. Аз съм виновен.

Тя прокара пръст по плота, избягвайки погледа му.

— Наистина те обвинявам, но… не както преди.

Джордан вдигна ръце и сграбчи косата си. Гърдите му се вдигаха и спускаха бързо.

— Не минава и ден, без да мисля за това, което ти причиних. Аз те ухапах. Аз те превърнах.

Аз те направих, каквато си. Аз вдигнах ръка срещу теб. Аз те нараних. Човекът, когото

обичах повече от всичко друго на този свят.

Очите на Мая заблестяха от сълзи.

— Не говори така. Това не помага. Мислиш, че ще ми стане по-леко ли?

Изабел високо прочисти гърлото си и влезе в дневната.