Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
— Е? Намерихте ли нещо?
Мая погледна настрани и замига бързо. Джордан отпусна ръце и каза:
— Нищо особено. Тъкмо щяхме да прегледаме портмонето му — той го вдигна от мястото,
където Мая го беше изпуснала. — Ето — хвърли го на Изабел.
Тя го хвана и го отвори. Училищна карта, лична карта с постоянен адрес в Ню Йорк, перце за
китара, пъхнато в отделението за кредитни карти. Десет доларова банкнота и касова
бележка за зарове. Нещо друго улови погледа й — визитка, пъхната внимателно зад снимка
на Саймън и Клеъри от будка за моментални снимки, направена в някакъв магазин. И
двамата се усмихваха.
Изабел извади визитката и се загледа в нея. Имаше завъртян, някак абстрактен дизайн на
летяща сред облаци китара. Под китарата имаше име.
„Сатрина Кендал, музикален промоутър”. Под името имаше телефонен номер и адрес в
Горен Ийст Сайд. Изабел се намръщи. Нещо, някакъв спомен, изплува в съзнанието й.
Изабел вдигна визитката към Джордан и Мая, които се стараеха да не се гледат един друг.
— Какво мислите за това?
Преди да успеят да отговорят, вратата на апартамента се отвори и влезе Алек. Той се
мръщеше.
— Намерихте ли нещо? Стоя долу вече от трийсет минути, а не забелязах нищо
подозрително. Освен ако не броим един студент, който повърна на стъпалата пред сградата.
— Ето — каза Изабел и подаде визитката на брат си. — Виж това. Не ти ли се струва
странно?
— Нали не говориш само за факта, че няма музикален промоутър, който да се интересува от
глупавата група на Люис? — попита Алек и пое визитката с два пръста. Между очите му се
появиха бръчки. — Сатрина?
— Името означава ли нещо за теб? — попита Мая. Очите й още бяха червени, но гласът й
беше спокоен.
— Сатрина е едно от седемнадесетте имена на Лилит, майката на всички демони. Затова
магьосниците се наричат „децата на Лилит” — каза Алек. — Защото от нея са произлезли
демоните, а те на свой ред са създали расата на магьосниците.
— И помниш всичките й седемнайсет имена? — усъмни се Джордан.
Алек го изгледа студено.
— Ти кой беше?
— О, Алек, млъкни — каза Изабел с тон, с който говореше само на брат си. — Виж, не
всички можем да помним скучни факти. Предполагам не помниш другите имена на Лилит?
Алек високомерно започна да изброява:
— Сатрина, Лилит, Ита, Кали, Батна, Талто…
— Талто! — извика Изабел. — Това е! Знаех си, че има нещо. Знаех си, че има връзка.
Тя набързо им разказа за църква Талто, какво беше намерила Клеъри там и как то беше
свързано с мъртвото бебе демон в „Бет Израел”.
— Иска ми се да ми беше казала по-рано — отвърна Алек. — Да. Талто е едно от имената на
Лилит. А Лилит винаги е била асоциирана с бебета. Тя е била първата жена на Адам, но
избягала от Райската градина, защото не искала да се подчинява нито на него, нито на Бог.
Бог я прокълнал за непокорството й всяко дете, което роди, да умира. Според легендата тя
опитвала отново и отново да роди дете, но всички се раждали мъртви. Накрая се заклела, че
ще си отмъсти на Бог и ще направи човешките бебета слаби или ще ги убива. Може да се
каже, че е демон богиня на мъртвите деца.
— Но ти каза, че е майка на демоните — рече Мая.
— Успяла е да създаде демоните като разпръснала капки от кръвта си по земята на място,
наречено Едом — обясни Алек. — Тъй като те се родили от омразата й към Бог и
Човечеството, станали демони — той забеляза, че всички го гледат и сви рамене. — Това е
просто една история.
— Всички истории са верни — каза Изабел. Това беше станало нейно мото още от дете.
Всички ловци на сенки вярваха в него. Нямаше религия, нямаше истина или мит, в които да
няма поне зрънце истина. — Знаеш това, Алек.
— Знам и нещо друго — каза Алек и й върна визитката. — Телефонният номер и адресът са
измислени. Няма начин да съществуват.
— Може би — отвърна Изабел и пъхна визитката в джоба си. — Но все отнякъде трябва да
започнем да търсим. Ще започнем от там.
Саймън можеше само да гледа втренчено. Тялото, което плуваше в ковчега — тялото на
Себастиан — не изглеждаше живо; поне не дишаше. Но не беше и съвсем мъртво. Бяха
минали два месеца. Ако беше мъртъв, Саймън бе сигурен, че щеше да изглежда много по-зле
от сега. Тялото на Себастиан беше много бяло като мрамор. Едната му ръка беше превързана
при китката, но иначе по него нямаше никакви белези. Изглеждаше заспал, очите му бяха