Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— А нощес?
— Пак дойдоха. След това си тръгнаха. Дойдоха и други.
— Какви други?
— Мъж и жена. Бели. И преди съм ги виждал. Влязоха в гробницата. Изядоха ги.
— Убиха ли ги?
— Кой знае? Не съм ги виждал с призраците. Може да са живи. Може да не са. Мъжа съм го виждал…
— Какво?
Лудият обаче млъкна и започна да чертае фигурки по праха на пода.
Халифа се обърна към стените. Обиколи бавно камерата, осветявайки със запалката си местата, където дневната светлина не достигаше. Прекара доста време пред триптиха, който така беше заинтригувал Даниел, взира се дълго във всяка от трите секции и след това закрачи отново. Надникна в нишата за органите, огледа рисунките на двамата персийци и гърка пред масата с плодовете, Анубис, който теглеше сърцето на покойника, огледа всеки сантиметър от стените. Пламъчето на запалката отслабваше все повече и накрая загасна тъкмо когато той завършваше обиколката си. Помещението потъна в мрак. Халифа прибра запалката в джоба си и излезе на светлото.
— Съвършена е — каза тихо. — Абсолютно съвършена.
Мъжът вдигна поглед към него.
— Имаше пясък — измърмори. — Пясък, хора, армия, всичките потънаха.
— Знам. — Халифа сложи ръка на рамото му. — А сега трябва да разбера къде.
Чикаго Хаус, домът на Археологическата мисия на Чикагския университет, се разполагаше сред три акра пищни градини на Корниш ел-Нил, на половината път между храмовете на Луксор и Карнак. През шестте месеца в годината, когато беше отворена, обширната сграда в стил хасиенда, цялата в задни дворове, алеи, арки и колонади, се превръщаше в дом на безкрайно разнообразна колекция от египтолози, хора на изкуството, студенти и реставратори, някои заети със собствените си проучвания, други работещи на другия бряг на реката в храма на Мединет Хабу, чиито барелефи и надписи Чикагската мисия описваше стъпка по стъпка вече цели седемдесет и пет години.
Когато Халифа пристигна пред входната врата и показа картата си на въоръжената охрана, следобедът преваляше. Пазачите се обадиха в главната сграда и след три минути една млада американка излезе да го посрещне. Той й обясни за какво е дошъл и тя го поведе навътре.
— Професор ал-Захир е голяма душичка — каза момичето, докато вървяха през градините. — Идва всяка година. Обича да чете в библиотеката. Направо е станал част от мебелировката.
— Чух, че не бил много добре.
— От време на време се отнася, но не познавам нито един египтолог, който да не го прави. Много си е добре.
Стигнаха до колонадата пред сградата. Въздухът ухаеше тежко на хибискуси, жасмин и прясно окосена трева. Въпреки близостта си до Корниш мястото беше тихо и се чуваха единствено птиците и дъждовалните машини.
Момичето го поведе през колонадата, а оттам през задната врата и в градината зад къщата.
— Ето го там — каза и посочи човека, седнал в сянката на огромна акация. — В сладка следобедна дрямка, но не се притеснявайте да го събудите. Той обича посетители. Ще пратя да ви донесат чай.
Тя се обърна и влезе в сградата. Халифа се приближи до професора, който спеше в стола си, подпрял брадичка на гърдите си. Беше дребен човечец, плешив и сбръчкан като сушена слива, със старчески петна по ръцете и черепа и огромни прозрачни уши, които пропускаха следобедните слънчеви лъчи. Въпреки жегата беше облечен в дебел костюм от туид. Халифа седна до него и положи ръка върху неговата.
— Професор ал-Захир?
Старецът измърмори нещо, закашля се и бавно отвори първо едното си око, а след това и другото, премигна и се обърна към Халифа. Приличаше малко на костенурка.
— Време за чая ли? — попита с крехък старчески глас.
— Ей сега ще донесат чай.
— Моля?
— Ей сега ще донесат чай — повтори по-високо Халифа.
Ал-Захир вдигна дясната си ръка и си погледна часовника.
— Не е ли малко рано за чай?
— Дойдох да говоря с вас — каза Халифа. — Аз съм приятел на професор Мохамед ал-Хабиби.
— Хабиби! — изръмжа старецът. — Хабиби ме смята за изкуфял! И е прав! — Той се захили и протегна треперещата си ръка. — А вие сте?
— Юсуф Халифа. Навремето учех при професор Хабиби. Полицай съм.
Старецът кимна и се намести в стола си. Халифа забеляза, че лявата му ръка лежи неподвижна в скута му като нещо мъртво. Ал-Захир проследи погледа му.
— Ударът — обясни.