Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Ами и аз те обичам — рече. — И винаги ще те обичам.
Ебаси майката! Това, второто изречение, никак не ми се понрави! Като казваше, че винаги ще ме обича, тя ми намекваше, че обичта й не е съпружеска, тоест не се свежда до разтваряне на краката, а е по-скоро от сорта „Ти си бащата на децата ми“ или „Свързва ни общото ни минало“ — което за мен беше неприемливо. Аз се нуждаех единствено от съпружеска любов. От похотлива любов. От онзи вид любов, която навремето споделяхме, преди да затъпея дотолкова, че да ме подведат под съдебна отговорност! Но тя и така все пак поставяше някакво начало, от което да мога да маневрирам в желаната от мен посока.
— Е — рекох самоуверено, — докато се обичаме, винаги ще успеем да се оправим, нали така?
— С течение на времето може — кимна бавно тя, — но първо трябва да станем приятели. Защото ние никога не сме били приятели, Джордан. В началото всичко се свеждаше до секса. Не помниш ли колко рядко изскачахме на повърхността да си поемем въздух?
— Да — съгласих се тържествено. И какво лошо има, мама му стара? Та това беше най-хубавата част от живота ми! Всички онези мързеливи следобеди, през които се любехме дори в килера, всички онези нощи на пясъка, задните прашки на задната седалка на лимузината, оня случай в киното, докато прожектираха „Интервю с вампир“ и възрастната двойка от задния ред извръщаше очи от ужас. Това не ни ли стига?
— Точно така — добави Графинята. — Бяхме се вманиачили на тема секс. — Изведнъж млъкна, спря се и се извърна към мен, с гръб към океана и с ярко блестящи под следобедното слънце руси коси. Заприлича ми на ангел, на моя ангел! — Та как мислиш, скъпи? Ще ми купиш ли къща? — И сви устни в неотразима муцка.
— Не съм против — отвърнах бързо, докато се чудех дали да я закова с една целувка, — но като имаш предвид онова, което става около нас, не би ли било по-разумно да се пренесеш тук? — И посочих с ръка дюните. — Дай да опитаме, Над, и да видим какво ще излезе. Ако не върви, за нула време ще ти купя къщата.
— Не мога — поклати тъжно глава тя. — Още не съм готова. — И притеснено попита: — Пари ли нямаш? Или властите ти дишат във врата?
— Засега все още мога да харча колкото си искам, стига да е границите на разумното.
— И какво мисли Грег по въпроса?
— Кой от двамата? — засмях се. — Грег адвокатът ми или другият Грег?
— Грег адвокатът ти!
— Не говори много — засмях се пак. — Просто се мъчи да сключи възможно най-добрата сделка с властите. Добрата новина обаче е, че според него — според него! — засега можем да задържим къщите, поне докато ми излезе присъдата, а това няма да стане поне още четири години. Така че разполагаме с време.
Тя обаче не пускаше:
— Добре де, какво ще стане с мен? Ще ми купиш ли къщата или не? Само един милион струва, Джордан. Далеч по-малко, отколкото къщата в Олд Бруквил, та няма начин властите да не са доволни, нали?
— Предполагам — свих рамене, — макар че все пак ще трябва да поискам разрешение. И изведнъж нещо ми щракна: — Ти да не би вече да си решила коя къща искаш, Над?
— Е… не съвсем… — сви невинно рамене тя. — Вярно, че видях една, която би била идеална за мен и децата… — след което се сети да добави — е, може би идеална и за теб след време! — И нетърпеливо се засмя: — Та как мислиш, скъпи? Нали ще ми я купиш?
Усмихнах и се и аз при мисълта колко прекрасно ще е някой ден пак да заживея с Графинята и с децата! Край на еврейските царици на минетите и на руските Наташки. Какъв разкош!
— Какво ще кажеш да отидем още отсега да я разгледаме? — рекох с усмивка, макар да пропуснах да кажа: „Но преди да ти я купя, Графиньо, ще проуча да не би да ме работиш!“
— Яко те работи! — отряза моят дългогодишен частен детектив Ричард Дитъл, по прякор Бо, седнал насреща ми на маса за двама в ресторант „Ла Каракала“. — Абсолютно съм сигурен, Бо.
— Може и да ме работи, но ми трябват доказателства — рекох. — Понеже тъкмо бях почнал да свиквам без нея, но тя се обади и аз пак се хванах на въдицата. — Млъкнах и гневно тръснах глава. — Но това ще й е за последно, Бо! Ако и тоя път ме преебе, ще й бия дузпата.
— Абе в това няма нищо лошо — рече скептично Бо, — но все си мисля, че тоя твой планатейшън е лоша карма. А и от правна гледна точка не е съвсем издържан.
Свих рамене в знак на безразличие и сам си се възхитих колко добре разбирам приказките на Бо, за която цел се изисква не само да не обръщаш внимание на странния му навик да нарича всекиго от присъстващите Бо (въпреки факта, че Бо бе тъкмо неговият прякор), но и да не обръщаш внимание на окончанието атейшън, което прикачваше към произволни, нищо неподозиращи съществителни. По този начин „план“ се превръщаше в „планатейшън“, а „обяд“ — в „обядатейшън“. При всичките си тези кусури, Бо притежаваше мозък бръснач и бе най-добрият частен детектив на света.