Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
По рунтавата му вежда се стече едра капка пот.
— Ти тогава май беше яко надрусан, приятелю! Но в момента нямам и пукната пара…
И така нататък, до края на вечерята.
Час по-късно, докато предавах лентата на Агента маниак, изпитах някакво угризение на съвестта, но съвсем слабо. Ако все пак разбере за станалото, той сигурно ще прояви известно разбиране. Е, пак няма да има друг избор, освен да ме прати в затвора за следващите тридесет години, но поне няма да приеме предателството ми като лична обида. Ще се съгласи, че човек може да падне само до определено ниво, преди да престане да бъде Човек. И ето, че тази вечер аз бях стигнал до това ниво и — да! — се бях проявил като Човек.
На връщане към Саутхамптън установих, че през въпросната вечер бях намерил нещо изключително важно — нещо, което бях изгубил преди много години, в деня, в който влязох за пръв път в „Инвестърс Сентър“ и установих размера на спредовете.
Чувството за собствено достойнство.
Петнадесета глава
Прекрасният свят на кармата
Няма начин да не е карма, рекох си.
Какво друго обяснение можех да измисля за това, че само три дни след като бях подпъхнал бележката на Дейв Биъл, Графинята ми се обади да се сдобрим. Е, не беше точно пълно сдобряване, но все пак бе сериозна стъпка в правилната посока.
— Та ако ми купиш къща в Хамптън — заяви пищната Графинята, повела ме под ръка по морския бряг, — нещата с нас може и да потръгнат. Ще се отървем от старата в Олд Бруквил и ще се виждаме пак през цялото време. Пък оттам кой знае докъде ще стигнем, нали така?
Кимнах и нежно й се усмихнах и продължихме да вървим известно време в мълчание. Движехме се на запад, по посока на залязващото слънце. Макар да беше все още април, в пет следобед бе достатъчно топло, че да носим само еднаквите ни на цвят тънки якенца.
— Щото аз наистина ти бях ядосана известно време — продължи Графинята. — Така и не успях да преживея онова, което стана на стълбите. Мислех си, че съм го забравила, че съм го замела под мокета заедно с още куп други неща. — Млъкна за миг и още по-силно ме стисна под лакътя. — Но си дадох сметка, че вината ми е не по-малка от твоята. Защото през всичките тези отминали години аз си мислех, че ти помагам, а всъщност съм те убивала. — И мрачно поклати глава. — Но не съм го съзнавала. Защото съм изпитвала вторична пристрастеност и поради това не съм разбирала кое е правилно и кое не.
— Да — промълвих, — права си, но само за последното. Не си била виновна ти за наркоманията ми. Всъщност виновни няма — просто така се получи. Превзе ни бавно, крадешком, без да я усетим.
Тя кимна, но нищо не каза, а аз смело продължих:
— Така или иначе, аз бях станал наркоман, а ти си имала вторична пристрастеност и двамата заедно успяхме да объркаме конците. Но поне сме живи, нали така?
— Да… едва — рече. — На мен ми се наложи доста да поработя върху себе си през последните шест месеца. Знаеш ли, Джордан, вторичната пристрастеност се оказа ужасно заболяване. — И поклати сериозно глава. — Едно страшно, отвратително заболяване; а моята вторична пристрастеност се оказа чиста проба класика.
— Така е — заявих сериозно. Ебаси и майтапа! Вторична пристрастеност, тинтири-минтири! Щур майтап! Вярно, че Графинята е страдала от вторична пристрастеност, но чак пък да се запише в група за взаимопомощ, която нарича себе си Анонимните вторично пристрастени? И вярно, че когато за пръв път отвори дума на тази тема, аз реших да подходя обективно по въпроса. Дори попитах Джордж чувал ли е за подобна група, а той рече, че е чувал. Съществуват, вика, но никой не ги взема насериозно. По-скоро били нещо като Клуб на мъжемразките, който превръщал плахите жени в питбули. Общо взето, опасна работа, заключи Джордж.
Но и това си беше напълно в стила на Графинята — вечно да се стреми към съвършенство в някоя област, а в конкретния най-пресен случай — да бъде съвършена вторично пристрастена. Така че не ми оставаше нищо друго, освен да вървя по гайдата й и да се преструвам, че вторичната пристрастеност е най-новият писък на модата. От друга страна, нямах нищо против всичко онова, което я мотивира да изостави златотърсаческата си лопата.
— За какво си мислиш? — усетих палаво смушкване в ребрата. — Виждам как зъбните колела в мозъка ти се превъртат.
— За нищо — отвърнах. — Просто си мислех колко много продължавам да те обичам.