Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Но пък и Графинята сама си беше виновна, нали така? Така де, кой мъж не би искал да узнае тайните помисли на напусналата го съпруга? С какво съм по-лош от всеки друг обзет от съмнения съпруг! Единствената разлика е в това, че разполагам с повече средства от мнозинството останали съпрузи и това ми позволява да стигна по-далеч. Пък и щом тя е готова да сподели тайните си с първата срещната… ами, значи, тайните й са достъпни за обществена консумация.

Честно казано, бях убеден, че новините тази вечер ще са добри. Нима не бях премислил всичко казано от Деби предишната седмица и не бях свел съкровените мисли на Графинята до две прости истини? Истина номер едно: продължава да ме обича, но е все още объркана. И истина номер две: след известно време така ще закопнее да се любим, че няма да й остане друг избор, освен да се върне. Онзи път на плажа тя на два пъти умишлено повдигна темата за секса: веднъж, описвайки ни като най-обикновени стари сексманиаци (което е добре), а после — като се сети колко рядко сме поемали въздух (което е още по-добре!) Вярно, до ушите ми бяха стигнали и дърдорения относно Майкъл Болтън и оня скапан неин личен треньор по фитнес Алекс Интимния душ, но те комай точно това и щяха да се окажат — празни дърдорения.

Окрилен от тези истини, бях се обадил на Магнум предишната седмица, за да го осведомя какво става с мен и Графинята. „Ще има ли Копелето нещо против да продам къщата в Олд Бруквил и да купя някоя много по-евтина в Хамптън?“ Магнум бе отвърнал предпазливо оптимистично. В момента бил затънал до колене в преговори с Копелето, който, както винаги, бил неотстъпчив. Но вероятно щял да погледне положително на всяко мое действие, насочено към намаляване на разходите ми. Независимо от всичко, надявал се до началото на май да постигне желаното от нас споразумение, след което съм щял да се явя пред съдията Глийсън и да се призная за виновен.

В този миг телефонът иззвъня. Сигурно е Бо! Втурнах се в кухнята, но като стигнах до телефона, замръзнах на място. Някой звънеше по домофонната система, свързана през телефона. Някой ме търси от портала! Кой, по дяволите, се е сетил за мен? Плахо вдигнах слушалката:

— Ало?

— Здрасти, Бо! — обади се Бо. — Аз съм — Бо!

— Бо! — рекох на Бо. — Какво търсиш тук?

— Пусни ме да вляза. Нося лична доставка за теб, Бо.

Поех дълбоко въздух, за да се успокоя и да не изпусна нишката на цялото бокане. Няма начин да не е добра новина, рекох си. Иначе за какво би шофирал Бо чак до Саутхамптън? Ако новината е лоша, щеше просто да се обади по телефона, освен ако не е от оня вид хора, които обичат да се наслаждават пряко на нечия мъка. Бо обаче не е такъв човек! Как мога дори да си помисля подобно нещо? Бо ми е истински приятел, доказал верността си към мен хиляди пъти. Явно иска лично да ми съобщи добрата вест.

— Ей, Бо — озъби ми се Бо. — Ще отваряш ли тоя порталатейшън, или какво?