Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Той седеше с кръстосани върху масата ръце и гледаше право напред. После каза изведнъж, без да се обръща към нея:
— Мисля си за петнайсетте години, през които Себастиян д’Анкония е трябвало да чака жената, която е обичал. Не е знаел дали ще я открие отново, дали е още жива… дали ще го чака. Но е знаел, че тя не може да оцелее в неговата битка и я извикал едва след като я е спечелил. Така че е чакал, носел е любовта си вместо надеждата, на която не е имал право. Но когато я е пренесъл през прага на къщата си, като първата сеньора д’Анкония на новия свят, той е знаел, че битката е спечелена, че са свободни, че нищо не я заплашва и нищо вече няма да я нарани.
В дните на влюбеното им щастие той винаги й беше намеквал, че ще мисли за нея като за сеньора д’Анкония. За миг тя се почуди дали е знаела какво означава тя за него. Но мигът отмина в невидимо потръпване: не можеше да повярва, че изминалите дванайсет години допускат онова, което чуваше, да бъде възможни. Това е нов капан, мислеше си.
— Франсиско — остро попита тя, — какво си направил с Ханк Риърдън?
Той я погледна, сепнат, че се е сетила за това име тъкмо в този момент.
— Защо? — попита той.
— Той ми каза веднъж, че ти си единственият човек, когото някога е харесвал. Но последния път, когато го видях, каза, че ще те убие, ако те види.
— Не ти ли каза причината?
— Не.
— Нищо ли не ти каза за това?
— Не.
Тя го видя как се усмихва странно — с тъга, благодарност и копнеж.
— Предупредих го, че ще го нараниш, когато ми каза, че си единственият човек, когото харесва.
Думите му дойдоха като внезапен взрив:
— Той беше единственият човек — с едно изключение, — на когото бих отдал живота си!
— Кое е изключението?
— Човекът, на когото вече съм го отдал.
— Какво искаш да кажеш?
Той поклати глава, сякаш беше казал повече, отколкото е възнамерявал, и не отговори.
— Какво си причинил на Риърдън?
— Ще ти кажа някой път. Не сега.
— Винаги ли правиш това с хората, които… значат много за теб?
Той я погледна с усмивка, пълна с искряща прямота, невинност и болка.
— Знаеш ли — нежно каза той, — бих могъл да кажа, че тъкмо те причиняват това на мен — и добави: — Но няма да го направя. Действията — и познанието — си бяха мои.
Той се изправи.
— Ще тръгваме ли? Ще те закарам у вас.
Тя стана, той задържа палтото й, за да го облече — беше широка, свободна дреха, с която ръцете му обгърнаха тялото й. Тя почувства ръката му да остава около раменете й миг по-дълго, отколкото той искаше тя да забележи. Погледна го, но той стоеше странно неподвижен, нарочно гледайки в масата. Докато ставаха, бяха бутнали настрани хартиените подложки и тя видя надпис, изрязан върху пластмасовата повърхност на масата. Някой се беше опитал да го заличи, но той си стоеше, като отчаяния глас на някой непознат пияница: „Кой е Джон Голт?“
С рязко и гневно движение тя бутна салфетката обратно, за да покрие думите. Той се разсмя.
— Мога да дам отговора — каза той. — Мога да ти кажа кой е Джон Голт.
— Наистина ли? Изглежда всеки го познава, но не съм чула два пъти една и съща история.
— И все пак всички са верни — всички истории, които си чула за него.
— Е, каква е твоята? Кой е Джон Голт?
— Джон Голт е Прометей, който е променил мнението си. След като векове е бил разкъсван от лешояди в отплата на това, че дал на хората огъня на боговете, той строшил веригите си и си взел огъня обратно — до деня, в който хората си прибрали лешоядите.
Лентата от траверси се виеше с широки завои по гранитните ръбове, изкачвайки се по планинските склонове на Колорадо. Дагни вървеше покрай траверсите с ръце в джобовете на палтото си, с поглед вперен в безсмислената далечина напред. Само погнатото й движение — да прави по-големи крачки заради размера на пространството между траверсите — й даваше физическото усещане за действие, свързано с железницата.
Сив памук, който не беше точно нито мъгла, нито облак, висеше на безформени парцали между небето и планините и придаваше на небето вид на стар дюшек, който пръска пълнежа си по склоновете. Сняг с ледена кора покриваше земята — нито зимен, мито пролетен. Във въздуха висеше мрежа от влага, и тя усещаше от време на време ледено бодване по лицето си, което не беше пито от дъжд, нито от снежинка. Времето сякаш се боеше да вземе решение и се придържаше към някакъв нерешителен среден път — времето на борда на директорите, мислеше си тя.