Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Той се усмихна.
— Кой построи линията „Джон Голт“ за тях?
Той видя съвсем леко присвиване на устните й, но знаеше, че въпросът е като удар в отворена рана. Все пак тя отговори спокойно:
— Аз.
— За такъв край ли?
— За хората, които не издържаха, не искаха да се борят и се предадоха.
— Не виждаш ли, че нямаше друг възможен изход?
— Не.
— Колко несправедливост си готова да понесеш?
— С колкото съм в състояние да се боря.
— Какво ще правиш сега? Или утре?
Тя каза спокойно, гледайки право в него, с лека гордост от това, че подчертава спокойствието си:
— Ще започна да я демонтирам.
— Кое?
— Линията „Джон Голт“. Ще започна да я изтръгвам — все едно със собствените си ръце — със собствения си ум, по собствените си инструкции. Ще я подготвя за затваряне, после ще я демонтирам и ще използвам парчетата за подсилване на трансконтиненталната линия. Има много работа. Ще ме държи заета — спокойствието се пропука за малко в недоловимата промяна на гласа й: — знаеш ли, очаквам го с нетърпение. Радвам се, че ще трябва да го направя сама. Ето защо Нат Тагарт е работил цяла нощ — просто за да продължи. Не е толкова зле, докато имаш какво да правиш. И поне ще знам, че спасявам главната линия.
— Дагни — много тихо попита той, а тя се учуди защо чувства, че сякаш собствената му съдба зависи от отговора, — какво щеше да стане, ако трябваше да нарежеш на парчета главната линия?
Тя отговори категорично:
— Ще се хвърля под последния локомотив! — но добави: — Не. Това е просто самосъжаление. Няма да го направя.
Той каза нежно:
— Знам, че няма. Но ти се ще да можеше да го направиш.
— Да.
Той се усмихна, без да я поглежда, усмивката беше подигравателна, но беше изпълнена с болка и подигравката беше насочена към самия него. Тя се учуди какво я кара да се чувства толкова сигурна в това, но познаваше лицето му толкова добре, че винаги можеше да разбере какво чувства той, въпреки че вече не разбираше причините. Познаваше лицето му също толкова добре, колкото познаваше и всяка линия на тялото му, сякаш още го виждаше, сякаш още го усещаше под дрехите му, само на няколко стъпки, в сгъстената интимност на сепарето. Той се обърна към нея и някаква внезапна промяна в очите му й доказа, че той знае какво си мисли. Той отмести поглед и вдигна чашата си.
— Е — каза той, — за Нат Тагарт.
— А за Себастиян д’Анкония? — попита тя и веднага съжали, защото прозвуча като подигравка, която тя нямаше предвид. Но видя странния, ясен поглед в очите му, и той отговори твърдо, с горда усмивка, която подчертаваше твърдостта му:
— Да — и за Себастиян д’Анкония.
Ръката й потрепна за миг и тя разля няколко капки по хартиената покривка, която лежеше върху тъмната, блестяща пластмаса на масата. Гледаше го как изпразва чашата си с един-единствен жест — внезапното, рязко движение на ръката му го накара да изглежда като жест на някакъв тържествен обет.
Тя си помисли изведнъж, че за пръв път от дванайсет години насам той беше дошъл при нея по свое собствено желание. Беше действал така, сякаш беше уверен и държеше всичко под контрол, сякаш увереността му й преливаше сили, за да възвърне и тя своята; не беше й дал време да се учуди, че са тук заедно. Сега тя усети, без да може да го обясни, че юздите, които е държал, вече ги няма. Беше останало само мълчанието, няколко празни мига, неподвижния силует на челото, скулите и устата му, докато седеше с извърната глава, но почувства, че сякаш сега той се бореше да си възвърне нещо.
Почуди се каква е била целта му тази вечер, сетне забеляза, че може би я е постигнал: беше я превел през най-тежкия момент, беше й дал неоценима защита срещу отчаянието й — това да знае, че някаква жива интелигентност я е чула и я е разбрала. Но защо да иска да го прави? Защо го интересуваше мигът на отчаянието й — след годините на агония, които й беше причинил? Защо беше важно за него как тя ще приеме смъртта на линията „Джон Голт“? Тя забеляза, че тъкмо това е въпросът, който не му беше задала в преддверието на сградата на „Тагарт“.
Това беше връзката помежду им — че тя никога нямаше да се изненада, ако той дойде, когато има най-голяма нужда от него, и че той винаги ще знае кога да дойде. Това беше и опасността — че тя ще му повярва, въпреки че знае, че това е само някакъв нов вид капан, въпреки че помни, че той винаги предава онези, които му вярват.