Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
Тя вдигна лице към него с покорна индиферентност. Лицето й не беше бледо, но чертите му се открояваха със странно оголена точност, сякаш кожата му беше изгубила оттенъците на цвета си.
— Вие сте млада — каза той. — На вашата възраст аз имах същата вяра в неограничената сила на разума. Същото възвишено разбиране за човека като рационално същество. Оттогава насам видях твърде много. Толкова често губех илюзиите си… Искам само да ви разкажа една история.
Той стоеше до прозореца на кабинета си. Навън се беше стъмнило. Тъмнината сякаш се издигаше от черния прорез на реката, далеч долу. Няколко светлинки трептяха във водата, идвайки някъде от хълмовете на другия бряг. Небето още беше в наситеното синьо на вечерта. Една самотна звезда ниско над земята изглеждаше неестествено голяма и караше небето да изглежда по-тъмно.
— Когато бях в университета „Патрик Хенри“, имах трима ученика. И в миналото бях имал мнозина блестящи студенти, но тези тримата бяха наградата, за която всеки учител се моли. Ако някога съм искал да получа като подарък най-доброто от човешкия разум, млад и предоставен в ръцете ми да го напътствам, те бяха този дар. Те притежаваха онзи тип интелигентност, който очакваме да промени посоката на света в бъдеще. Имаха много различен произход, но бяха неразделни приятели. Направиха странен избор на специалности. Завършиха две дисциплини — моята и тази на Хю Акстън. Физика и философия. Това не е комбинация на интереси, която човек среща в наши дни. Хю Акстън беше забележителен човек, велик ум… за разлика от невероятното създание, което университетът е сложил на неговото място… Акстън и аз бяхме малко ревниви един към друг, заради тези трима студенти. Беше нещо като съревнование помежду ни, приятелско съревнование, защото се разбирахме помежду си. Чух Акстън да казва един ден, че гледа на тях като на свои синове. Малко ми докривя… защото мислех за тях като за мои…
Той се обърна и я погледна. Горчивите бръчки от възрастта се виждаха сега, прорязващи бузите му. Той продължи:
Когато подкрепих основаването на този институт, един от тримата ме прокле. Не съм го виждал оттогава. Това ме притесняваше през първите години. От време на време се чудех, дали не е бил прав… Отдавна вече не ме притеснява.
Той се усмихна. Сега в усмивката и лицето му имаше само горчивина.
— Тези трима мъже, които носеха цялата надежда, която дарбата на интелекта някога е предлагала, тримата, от които очаквахме такова великолепно бъдеще… Единият от тях беше Франсиско д’Анкония, който стана развратен плейбой. Другият беше Рагнар Данешолд, който стана обикновен бандит. Толкоз за обещанията на човешкия разум.
— Кой беше третият? — попита тя. Той вдигна рамене:
— Третият не стигна дори и до такова видно положение. Изчезна без следа — във великата неизвестност на посредствеността. Вероятно е втори помощник деловодител някъде.
— Това е лъжа! Не съм избягал! — извика Джеймс Тагарт. — Дойдох тук, защото се разболях. Питай доктор Уилсън. Някакъв грип е. Той ще ти докаже. А и откъде знаеше, че съм тук?
Дагни стоеше в средата на стаята, по яката на палтото й и по периферията на шапката се топяха снежинки. Тя се огледа наоколо чувствайки нещо, което би било тъга, ако имаше време да му обърне внимание. Стаята беше в старото имение на Тагарт на река Хъдсън. Джим беше наследил мястото, но рядко идваше тук. В детството им това беше кабинетът на баща им. Сега имаше запустелия вид на стая, която се използва, но в която не се живее. Имаше покривала на всички столове, освен на два, студена камина и неприветливата топлина на електрическа печка с извит по пода кабел, бюро, чиято стъклена повърхност беше празна.
Джим лежеше на кушетката с кърпа, увита около врата си вместо шал. Тя видя стар, препълнен пепелник на един стол до него, бутилка уиски, смачкана хартиена чашка и вестници отпреди два дни, пръснати по пода. Портрет на дядо им висеше над камината, в цял ръст, с железопътен мост на избелелия фон зад него.
— Нямам време да споря, Джим.
— Беше твоя идея! Дано да признаеш пред борда, че беше твоя идея. Ето какво ни докара проклетият ти риърдънов метал! Ако бяхме изчакали Орън Бойл…
Небръснатото му лице се разкриви от някаква смесица от противоречащи си емоции — паника, омраза, намек за триумф, облекчението да крещиш на жертвата — и боязливият, внимателен, умоляващ поглед, който вижда надежда за спасение. Той беше спрял колебливо, но тя не отговаряше. Стоеше и го гледаше с ръце в джобовете на палтото си.