Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Изготви всички документи и цялата бумащина на името на линията „Джон Голт“ — каза тя.
Той въздъхна:
— Е, това си е твоята линия.
— Именно!
Той я погледна удивен. Тя вече беше изоставила държанието и стила на вицепрезидент, изглеждаше отпусната щастливо до нивото на строителните бригади.
— Що се отнася до документите и до правната страна — каза той — може да има известни трудности. Трябва да кандидатстваме за разрешение…
Тя се извърна, за да го погледне. Частица от сияйното й пламенно изражение беше останала на лицето й. Но не беше весела и тя не се усмихваше. Видът й беше някак странен и първичен. Когато го видя, той се помоли никога да не му се налага да го вижда отново.
— Слушай, Джим — каза тя, той никога не беше чувал този тон в ничий човешки глас. — Има само едно нищо, което трябва да направиш по тази сделка и е по-добре да го свършиш: дръж вашингтонските си момчета далеч. Погрижи се да ми дадат всички разрешения, позволения, лицензи и други безполезни хартийки, които законите им изискват. Не им позволявай да се опитват да ме спрат. Ако се опитат… Джим, хората казват, че нашият предшественик, Нат Тагарт, е убил политик, който се опитал да му откаже разрешение, което изобщо не е било необходимо да иска. Не знам дали Нат Тагарт го е направил. Но ето какво ще ти кажа: знам как се е чувствал, ако е било така. А ако не е, аз може и да му свърша работата, за да довърша семейната легенда. Наистина го мисля, Джим.
Франсиско д’Анкония седеше пред бюрото й. Лицето му беше безизразно. Беше си останало такова, докато Дагни му обясняваше с ясен и безразличен тон, като на интервю за работа, образуването и целта на собствената си железопътна компания. Беше я изслушал, но не беше казал и дума.
Никога не беше виждала на лицето му този израз на изпита безучастност.
Нямаше подигравка, нямаше веселие, нямаше противопоставяне — той сякаш не принадлежеше на този миг от съществуването и не можеше да бъде досегнат. Но очите му я следяха внимателно, изглежда виждаха повече, отколкото тя подозираше, приличаха й на еднопосочно стъкло — пропускаха всички лъчи навътре, но не и навън.
— Франсиско, помолих те да дойдеш тук, защото исках да ме видиш в кабинета ми. Никога не си го виждал. Някога това щеше да означава нещо за теб.
Очите му преминаха бавно през кабинета. Стените му бяха голи, с изключение на три предмета — карта на „Тагарт Трансконтинентал“, оригиналната скица на Нат Тагарт, която беше послужила като модел за статуята, и голям календар на компанията, с весело крещящи цветове, същият като онези, които се разпространяваха всяка година със сменена картинка по всяка гара по линиите на Тагарт, същият като онзи, който някога беше висял на първото й работно място в Рокдейл.
Той стана и каза тихо:
— Дагни, заради самата теб и — в гласа му се промъкна едва доловимо колебание — в името на малко съжаление, което би могла да изпиташ към мен, не искай онова, което се каниш да поискаш. Недей. Просто ме пусни да си вървя.
Това не беше характерно за него и не беше нещо, което някога беше очаквала той да каже. След миг тя попита:
— Защо?
— Не мога да ти отговоря. Не мога да отговоря на никакви въпроси. Това е една от причините, заради които е по-добре да не го обсъждаме.
— Знаеш какво ще поискам?
— Да.
Начинът, по който тя го погледна, изразяваше толкова красноречив и отчаян въпрос, че той трябваше да добави:
— И знам, че ще трябва да откажа.
— Защо?
Той се усмихна безрадостно и разтвори ръце, сякаш за да й покаже, че тъкмо това е предвиждал и е искал да избегне.
Тя каза тихо:
— Трябва да опитам, Франсиско. Трябва да те помоля. Това е моята част. Онова, което ще направиш ти, е твоята. Но ще знам, че съм опитала всичко.
Той остана прав, но наведе леко глава в знак на съгласие и каза:
— Ще те изслушам, ако това ще ти помогне.
— Имам нужда от петнайсет милиона долара, за да завърша линията „Рио Норте“. Получих седем милиона за акциите, които притежавам като частно лице. Не мога да събера нищо друго. Ще издам облигации от името на новата компания на стойност осем милиона долара. Повиках те тук, за да те помоля да купиш тези облигации.
Той не отговори.
— Аз съм просто просяк, Франсиско, и прося пари. Винаги съм мислела, че човек не проси в бизнеса. Мислех си, че човек разчита на качеството на онова, което може да предложи, и че заменя стойност за стойност. Това вече не е така, въпреки че не разбирам как можем да действаме съгласно каквото и да е друго правило и да продължим да съществуваме. Съгласно всеки обективен факт, линията „Рио Норте“ ще бъде най-добрата железница в страната. Съгласно всеки познат стандарт, това е най-добрата инвестиция. И тъкмо това ме проваля. Не мога да събера пари, като предлагам на хората добро бизнес начинание: фактът, че е добро, кара хората да го отхвърлят. Няма банка, която да купи пакета акции на моята компания. Така че не мога да говоря за стойност. Мога само да се моля.