Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
Тя седеше, притискайки с ръка кафявия плик.
— Дагни — със слаб глас попита той — какво става с хората? Защо това изявление успя? Такава очевидна мръсотия е — толкова очевидна и толкова прогнила. Мислех си, че свестен човек би го хвърлил в боклука. Как може… — гласът му се пречупи в кротък, отчаян, упорит гняв — как можаха да го приемат? Не са ли го чели? Не са ли видели? Не мислят ли? Дагни! Какво у хората им позволява да правят това — и как можем ние да живеем с него?
— Тихо, Еди — каза тя, — тихо. Не се бой.
Сградата на Държавния научен институт се изправяше на брега на една река в Ню Хемпшир, на склона на самотен хълм, по средата между реката и небето. Отдалеч изглеждаше като самотен паметник в девствена гора. Дърветата бяха внимателно засадени, пътищата бяха направени като в парк, а покривите на малък град можеха да се видят в една долина на няколко мили оттам. Но нищо не беше допуснато твърде наблизо, за да смекчи строгостта на сградата.
Белият мрамор на стените й придаваше класическо величие, а композицията на правоъгълните й обеми й придаваше чистотата и красотата на модерна фабрика. Беше вдъхновяваща конструкция. От другата страна на реката хората я гледаха с почит и мислеха за нея като за паметник на жив човек, чийто характер имаше благородството на контура на сградата.
Над входа, в мрамора беше изрязано посвещение — „На безстрашния разум. На неопетнената истина“. В едно спокойно крило, в един гол коридор, на една малка бронзова табелка, същата като десетки други табелки с имена по другите врати, пишеше: „Доктор Робърт Стедлър“.
На двайсет и седем годишна възраст доктор Робърт Стедлър беше написал трактат за космическите лъчи, който разбиваше повечето от теориите, поддържани от предшестващите го учени. Тези след него откриваха достижението му някъде в основата на всяка насока на проучване, която поемеха.
На трийсет години беше признат за най-великия физик на своето време. На трийсет и две оглави Физическия факултет на университета „Патрик Хенри“, в дните, когато великият университет все още заслужаваше славата си. Именно за доктор Робърт Стедлър един писател беше казал: „Вероятно нито един от феномените на Вселената, които проучва, не е толкова удивителен, колкото мозъкът на самия доктор Робърт Стедлър“. Именно доктор Робърт Стедлър беше поправил един студент: „Свободно научно изследване? Първото прилагателно е излишно“.
На четирийсет години доктор Робърт Стедлър се обърна към нацията, защитавайки основаването на Държавен научен институт. „Освободете науката от управлението на долара“, пледираше той. Въпросът висеше на косъм, неясна група учени тихо беше прокарала закон по дългия път към трибуната на Конгреса — имаше обществено колебание за закона, известно съмнение, неудобство, което никой не можеше да определи. Името на доктор Робърт Стедлър действаше върху страната като космическите лъчи, които той проучваше: проникваше през всяка бариера. Нацията построи бялата мраморна сграда като личен подарък към един от най-великите си хора.
Кабинетът на доктор Стедлър в института беше малка стая, която изглеждаше като кабинет на счетоводител на неуспешна фирма. Имаше евтино бюро от грозен жълт дъб, кантонерка, два стола и черна дъска, издраскана с математически формули. Докато седеше на един от столовете до бялата стена, Дагни мислеше, че кабинетът излъчва едновременно показност и елегантност: показност, защото сякаш беше направен да внушава, че собственикът му е достатъчно велик, за да си позволи такова нещо, и елегантност, защото той наистина нямаше нужда от нищо друго.
Беше срещала доктор Стедлър няколко пъти на банкети, давани от водещи бизнесмени или големи инженерни фирми, в чест на една или друга тържествена кауза. Беше ги посещавала със същото колебание, с което и той, и беше открила, че той обича да говори с нея.
— Госпожице Тагарт — беше й казал веднъж, — никога не очаквам да открия интелигентност. Това, че я виждам тук, е такова удивително облекчение!
Тя беше дошла в кабинета му, помнейки тази фраза. Седеше и го наблюдаваше като учен: не предполагаше нищо, потискаше емоцията, опитваше се само да наблюдава и да разбере.