Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Ами… ако се провалиш?
— Ако се проваля, ще потъна сама.
— Нали разбираш, че в такъв случай „Тагарт Трансконтинентал“ няма да е в състояние да ти помогне по какъвто и да е начин?
— Разбирам.
— И няма да разчиташ на нас?
— Няма.
— Ще прекратиш всякаква официална връзка с нас, така че действията ти да не се отразят на нашата репутация?
— Да.
— Мисля, че трябва да се договорим, че в случай на провал или публичен скандал… отпускът ти ще стане постоянен… тоест, няма да се надяваш да се завърнеш на поста вицепрезидент.
Тя затвори очи за момент.
— Добре, Джим. В такъв случай няма да се върна.
— Преди да ти прехвърлим линията „Рио Норте“, трябва да имаме писмено споразумение, че ще ни я върнеш, заедно с контролния си дял от цената й, в случай, че линията се окаже успешна. В противен случай ще можеш да ни притискаш за непредвидената печалба, тъй като тази линия ни трябва.
Само за миг шок прониза очите й, сетне каза безразлично, а думите й звучаха сякаш му подхвърля милостиня:
— Ама разбира се, Джим. Накарай да го формулират писмено.
— А що се отнася до временния ти заместник…
— Да?
— Не искаш наистина да е Еди Уилърс, нали?
— Да, искам.
— Но той дори не може да се държи като вицепрезидент! Няма присъствието, маниерите…
— Познава своята и моята работа. Знае какво искам. Имам му доверие. Ще мога да работя с него.
— Няма ли да е по-добре да вземем някой от по-видните ни младежи, някой от добро семейство, с повече опит в обществото…
— Ще бъде Еди Уилърс, Джим.
Той въздъхна.
— Добре… Само… трябва да сме внимателни… Не искаме хората да заподозрат, че ти все още ръководиш „Тагарт Трансконтинентал“ Никой не бива да знае.
— Всички ще го знаят, Джим. Но тъй като никой няма да го признае открито, всички ще бъдат доволни.
— Трябва да запазим приличие.
— Ама разбира се! Няма нужда да ме поздравяваш на улицата, ако не искаш. Можеш да казваш, че никога не си ме виждал преди, а аз ще казвам, че никога не съм чувала за „Тагарт Трансконтинентал“.
Той замълча, опитвайки се да мисли, гледайки в земята.
Тя се обърна за да погледне пейзажа зад прозореца. Небето изглеждаше плоско заради сиво-бялата бледност на зимата. Далеч долу, на брега на Хъдсън, тя видя пътя, който някога следеше за колата на Франсиско, видя скалата над реката, по която се катереха, за да гледат кулите на Ню Йорк, а някъде в гората бяха пътеките, които водеха към гара Рокдейл. Сега земята беше покрита със сняг, и онова, което беше останало, беше като скелет на околността, която си спомняше — тънки силуети на голи клони, издигащи се от снега към небето.
Беше сиво и бяло, като снимка, мъртва снимка, която човек пази с надежда за спомен, но която не може да върне нищо.
— Как ще я наречеш?
Тя се обърна учудено.
— Кое?
— Как ще наречеш компанията си?
— Ами… „Дагни Тагарт“, предполагам.
— Но… мислиш ли, че е разумно? Може да бъде разбрано погрешно. Името Тагарт може да бъде схванато като…
— Е как искаш да я нарека тогава? — избухна тя, изчерпана до гняв. — Госпожица Никоя? Госпожа X? Джон Голт?
Тя спря. Усмихна се изведнъж — със студена, сияйна, опасна усмивка.
— Ето как ще я нарека: Линията „Джон Голт“.
— Боже милостиви, не!
— О, да.
— Но това е просто… евтин жаргон! Не можеш да се шегуваш с такъв сериозен проект! Не можеш да бъдеш толкова вулгарна… и непристойна!
— Нима?
— Но, за Бога, защо?
— Защото ще шокира всички останали, точно както шокира теб.
— Никога не съм те виждал да търсиш външния ефект.
— Този път ще ме видиш.
— Но… — гласът му се срина до почти суеверен шепот: — Виж, Дагни, знаеш, че носи лош късмет… Тези думи означават… — той спря.
— Какво означават?
— Не знам… Но по начина, по който хората ги използват, изглежда винаги ги казват заради…
— Страх? Отчаяние? Безизходица?
— Да… да, точно това е.
— Тъкмо с това искам да ги предизвикам!
Сияйният, искрящ гняв в очите й, първият знак за нейната радост, го накараха да разбере, че трябва да замълчи.