Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Не са се консултирали с мен за това изявление! — неволно извика той. — Нямаше да го позволя! И аз не го харесвам повече от вас! Но не мога да публикувам опровержение!
— Не са се консултирали с вас? Тогава не искате ли да разберете какви са причините за това изявление?
— Не мога да разруша института сега!
— Не искате ли да разберете причините?
— Знам причините! Няма да ми ги кажат, но ги знам. А и не мога да кажа, че ги обвинявам.
— А на мен бихте ли ги казали?
— Ще ви кажа, щом искате. Търсите истината, нали? Доктор Ферис е безпомощен, ако кретените, които гласуват средствата за този институт, настоят за онова, което наричат резултати. Те не са способни да схванат такова нещо като абстрактна наука. Могат да я преценят само с оглед на последната играчка, която им е произвела. Не знам как е успял доктор Ферис да съхрани този институт, мога само да се дивя на практическите му способности. Не вярвам някога да е бил първокласен учен, но какъв безценен слуга на науката е! Знам, че напоследък се изправи срещу сериозен проблем. Държи ме надалеч от него, спестява ми всичко това, но дочувам слухове. Разни хора критикуват института, защото според тях не сме произвели достатъчно. Обществото изисква икономии. Във времена като тези, когато дебелите им дребнави удобства са застрашени, можете да сте сигурна, че науката е първото нещо, което хората ще пожертват. Това е единствената останала институция. На практика вече няма частни фондации за проучвания. Погледнете алчните хулигани, които управляват промишлеността ни. Не можете да очаквате да поддържат науката.
— Кой ви подкрепя сега? — тихо попита тя.
Той вдигна рамене:
— Обществото.
Тя каза с усилие:
— Щяхте да ми кажете причините зад това изявление.
— Не мислех, че ще ви е трудно да ги отгатнете. Ако вземете предвид, че в продължение на тринадесет години този институт е имал отдел за металургични проучвания, който струваше повече от двайсет милиона долара и произведе единствено нов сребрист лак и нова антикорозионна рецепта, която по мое мнение не е толкова добра, колкото старите, ще можете да си представите каква ще бъде обществената реакция, ако някакво частно лице излезе с продукт, който прави революция в цялата наука за металургията и който се оказва сензационно успешен!
Тя наведе глава. Не каза нищо.
— Не обвинявам металургичния отдел — ядосано каза той. — Знам, че подобни резултати не могат да се вместят в никакво предсказуемо време. Но обществото няма да го разбере. Тогава какво да пожертваме? Отлично парче отлян метал или последния научен център в света и цялото бъдеще на човешкото знание? Това е алтернативата.
Тя седеше с наведена глава. След малко каза:
— Добре, доктор Стедлър. Няма да споря.
Той видя как тя търси опипом чантата си, сякаш се опитваше да си спомни автоматичните движения, необходими, за да се изправи.
— Госпожице Тагарт — тихо каза той. Беше почти молба. Тя погледна нагоре със спокойно й празно лице. Той се приближи, наведе се с ръка, опряна о стената, над главата й, почти сякаш искаше да я обгърне. — Госпожице Тагарт — каза той с нежна, горчива убеденост, — аз съм по-стар от вас. Повярвайте ми, няма друг начин да се живее на земята. Хората не са отворени към истината или разума. Не могат да бъдат повлияни от рационален аргумент. Разумът е безсилен срещу тях. И все пак трябва да работим с тях. Ако искаме да постигнем каквото и да е, трябва да ги подведем, за да ни оставят да го постигнем. Или да ги насилим. Те не разбират нищо друго. Не можем да очакваме подкрепата им за каквото и да е стремление на интелекта, за каквато и да е цел на духа. Те са просто злобни животни. Те са алчни, угаждащи си, грабливи ловци на долари, които…
— И аз съм ловец на долари, доктор Стедлър — каза тя тихо.
— Вие сте необичайно, блестящо дете, което не е видяло достатъчно от живота, за да разбере пълния размах на човешката глупост. Боря се с нея цял живот. Много съм уморен… — искреността в гласа му беше истинска. Той се отдалечи бавно. — Едно време, като гледах трагичния хаос, в който хвърлиха този свят, исках да крещя, да ги моля да ме чуят — можех да ги науча да живеят много по-добре, — но нямаше кой да ме чуе, нямаше с какво да ме чуят… Интелигентност? Това е толкова рядка, случайна искрица, която проблясва за миг някъде сред хората и после изчезва. Не можем да определим същността й, бъдещето й… или смъртта й.
Тя понечи да се изправи.
— Не си тръгвайте, госпожице Тагарт. Бих желал да разберете.