Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Мадам.
— Не вярвах да се видим пак.
Чан хвърли бърз поглед към принца и Грей, които мируваха.
— Не се притеснявайте — каза тя. — Решила съм да поговорим.
— Любопитен съм дали майор Блах е мъртъв. Един момент. — Чан коленичи до тялото и притисна два пръста към шията му. Имаше пулс. Стана и каза: — Е, може би следващия път.
Тя кимна любезно, все едно смяташе, че това би могло да е хубаво, после посочи възрастния мъж.
— Ако позволите, щом така и така ни прекъснаха, господин Грей може да се погрижи за хер Флаус. Само за да се увери, че не е пострадал. Трансформацията е бурна и понякога…
Чан кимна на Грей, който несигурно се изправи и отиде до масата.
— Можем ли да седнем? — попита Розамунд.
— Трябва да ви помоля да се държите прилично — отвърна Чан.
Тя се разсмя искрено развеселена.
— О, не бих мечтала за нищо друго… тук. — И отиде до двата стола, на които бяха седели с принца, който все още бе на четири крака. Седна на предишното си място, а Чан вдигна катурнатия стол на принца и протегна бастуна си към Карл-Хорст. Той разбра намека и запълзя на заден ход като сърдит рак.
Чан седна, отметна пеша на палтото си настрани и погледна към масата. Грей бе свалил коланите на Флаус и махаше маската от стъкло и жици, отлепяше я от нещо, което приличаше на някакви розови желатинови остатъци, които се бяха събрали там, където маската се бе допирала до кожата. Искаше му се да види пресните белези от първа ръка, но преди маската да бъде свалена напълно, Розамунд заговори:
— Колко отдавна изглежда срещата ни в Библиотеката, нали? А всъщност беше преди — колко? — само преди ден?
— Един ден.
— Да. А вие направихте ли това, за което ви помолих? — И поклати глава престорено сериозно.
— Какво бе то?
— Да намерите Изобел Хейстингс, разбира се.
— Това направих.
— И да ми я доведете?
— Това не направих.
— Какво разочарование. Толкова ли е красива? — Тя се разсмя, все едно не можеше да се преструва, че въпросът е сериозен. — Наистина, Кардинале, какво ви спира?
— Сега ли? Не зная къде е.
— Аха. Но ако знаехте…
Не бе запомнил правилно цвета на очите й — бяха като листенцата на най-светлия лилав ирис. Носеше копринен жакет с точно същия цвят. На ушите й се полюшваха мъниста от венециански кехлибар, обковани със сребро. Деликатната й шия бе гола.
— Пак нямаше да мога.
— Толкова ли е забележителна? Баскомб не мисли така, но пък аз не бих питала мъж като Баскомб за истината за някоя жена. Той е прекалено… ами… „практичен“ е любезна дума.
— Съгласен съм.
— Е, ще ми я опишете ли?
— Смятам, че сте я виждали, Розамунд. И сте я предали да я насилят и убият.
— Така ли? — Очите й се разшириха някак престорено свенливо.
— Така казва тя.
— В такъв случай сигурно е така.
— Така че може би вие трябва да я опишете.
— Разбирате ли, точно това е проблемът. Защото — и вероятно това е очевидно — когато аз се срещнах с тази дама, реших, че е незначително нахално момиче без никаква стойност. Има ли още чай?
— Чайникът е на пода — каза Чан. Погледна към масата. Грей все още стоеше надвесен над Флаус.
— Срамота — усмихна се Розамунд. — Не ми отговорихте.
— Може би не съм сигурен какъв е въпросът.
— Според мен е очевиден. Защо настояхте да изберете нея пред мен?
Ако това бе възможно, усмивката й стана още по-примамлива и прибави нотка чувственост на устните й, закачливо разкривайки първия намек за ясните изкушения, които щяха да последват.
— Не знаех, че имам такъв избор.
— Наистина, Кардинале, разочаровате ме.
Странен разговор насред натръшкани тела, клечащи принцчета и машини на брутална наука — и всичко това в тайна стая в лабиринта на външното министерство. Чан се питаше колко ли е часът. Питаше се дали Селесте не е в някоя стая наблизо. Тази жена бе по-опасна от всички в Кликата. Защо той се държеше като неин ухажор?
— Може би има нещо общо с това, че съюзниците ви се опитваха да ме убият — отвърна той.
Тя махна пренебрежително с ръка.
— И убиха ли ви?
— Вие убихте ли госпожица Темпъл?
— Едно на нула за вас. — Тя го изгледа изпитателно. — Само това ли е? Тя да оцелее?