Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Чух. Какъв шок за горкия Роже. Слава богу, че умът му е така стабилен. Много шум за нищо.
— Шум?
— Търсенето на Изобел Хейстингс — каза Сонк с насмешка. — Тайнствената курва убийца.
Очите на Сонк бяха пълни с интелигентност и коварство, а тялото му притежаваше бързината и гъвкавостта на вълк, но през всичко това, като жилка в дърво, се виждаше арогантността на богатството. Чан бе достатъчно опитен да види, че този човек е опасен, ако се стигнеше до схватка може би дори бе по-добър от него — човек никога не знае, — но всичко това стъпваше на основата на привилегиите на незаслуженото превъзходство, наложено със сила, страх, надменност, чрез купен опит и неоспорвана арогантност. На Чан му се стори странно, че преценката му за Сонк бе изкристализирала от пренебрежителното му отношение към Селесте — не защото тя донякъде не беше глупаво богато момиче, а защото тя все пак бе успяла да оцелее и, още по-важно, да приеме изпитанието, което я бе променило.
— В такъв случай приемам, че не сте се срещали — каза Чан.
Сонк вдигна рамене и кимна към вратата в мрака зад Чан.
— Ще го преживея. Ако обичате…
— Не.
— Не?
— Не. Открих каквото исках. Ще си вървя.
Сонк стрелна ръка напред и насочи към гърдите на Чан лъскав посребрен револвер.
— В ада ли?
— Все някога. Защо да ме каните да се присъединя към вашия Процес? Чия идея е това?
— Баскомб ви каза. Нейна.
— Поласкан съм.
— Няма нужда. — Сонк се вгледа в него, бръчките по лицето му се открояваха на мъждивата светлина на фенера. Острият му нос и заострената брадичка изглеждаха направо сатанински. Чан знаеше, че е въпрос на секунди — Сонк или щеше да го застреля, или да го заведе при Баскомб. Уверен беше, че предположенията му за пукнатини в Кликата са верни и че Сонк е достатъчно умен да ги вижда и сам. Дали Сонк бе достатъчно арогантен да мисли, че нямат значение и че е защитен? Разбира се. Тогава защо бе поискал да говорят? За да разбере дали Чан все още работи за Розамунд? И ако мислеше така, щеше ли да го убие, или щеше да се опита да удовлетвори графинята, като го пусне да избяга, и затова се бе наложило да се отърве от Баскомб?
Чан печално поклати глава, все едно са го хванали на местопрестъплението.
— Тя наистина каза, че сте най-умен от всички, по-умен дори от Д’Орканч.
За миг Сонк не отговори. После каза:
— Не ви вярвам.
— Тя ме нае да намеря Изобел Хейстингс. И аз я намерих. Преди обаче да успея да се свържа с нея, бях причакан от онзи тъп германски майор…
— Не ви вярвам.
— Попитайте я сам. — И изведнъж сниши глас и изсъска ядосано: — Баскомб ли се връща?
И се обърна назад, все едно бе чул стъпки, толкова естествено, че не би било човешко и Сонк да не погледне дори за миг. В същия миг Чан, чиято ръка бе на облегалката на дървения стол, го запокити с все сила към Сонк. Револверът изгърмя веднъж, разцепвайки дървото на трески, а после още веднъж, но Сонк вече се присвиваше да избегне удара на стола и куршумът прелетя високо. Столът го удари по рамото и в същия миг Чан запокити фенера към него. Улучи го по протегнатата напред ръка с револвера и тя пламна. Сонк изкрещя от яд и болка, хвърли оръжието и започна трескаво да си съблича сакото.
Чан се гмурна в тъмнината.
След секунди беше сляп. Забави крачка. Вървеше с протегната напред ръка, за да не се блъска в стените и мебелите. Трябваше да се отдалечи от Сонк, но трябваше да е тих. Ръката му напипа стената от лявата му страна и той тръгна покрай нея в някаква друга посока — в коридор ли беше влязъл? Спря и се ослуша. Вече не чуваше Сонк… възможно ли бе да е изгасил огъня толкова бързо? Или да е умрял? Не му се вярваше. Утехата му беше, че Сонк ще е принуден да стреля с лявата ръка. Продължи напред и напипа някаква завеса. Зад нея започваше тясно стълбище — лесно стигаше с ръце до стените от двете страни. Тръгна тихо надолу. Чу шум някъде отгоре. Сигурно беше Баскомб. Щяха да имат фенери, да го търсят. Стигна до площадка и напипа врата. Заключена. Внимателно бръкна в джоба си, извади халката с шперцовете и ги стисна, за да не дрънчат. Отключи я с втория, влезе и тихо затвори вратата.
И тук цареше все същият непрогледен мрак. Чан тръгна с ръка напред и напипа куп дървени щайги, после прашна библиотека. Мина покрай нея и с огромно облекчение напипа стъкло, без съмнение боядисан в черно прозорец. Строши го с бастуна. В стаята нахлу светлина и я превърна от безформена чернота в безобиден вестибюл, пълен с прашни неизползвани мебели. Погледна през строшеното стъкло. Прозорецът гледаше към една от подобните на спици на колело алеи и беше — той изви врат — поне два етажа под покрива. Външната стена беше гладка, нямаше нито первази, нито корнизи или водосточни тръби, по които да се качи или да слезе. Оттук нямаше изход.