Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Усети повей хладен въздух зад гърба си — все едно някой бе отворил някаква врата. Обърна се и видя метален отдушник ниско до едната стена. Със счупването на прозореца беше направил течение. Чан отиде до отдушника и клекна. Чу гласове. Въздъхна ядосано — не можеше да различи думите заради ехото в шахтата. Отворът обаче бе достатъчно широк, за да може вътре да пропълзи човек. Той тихо отмести капака докрай, вмъкна се в дупката и залази напред.
След пет метра отдушникът се раздели на три — наляво, надясно и под ъгъл нагоре. Гласовете долитаха отгоре — от етажа, от който току-що бе избягал. Виждаше се и смътна светлина. Той се закатери, запънал крака в стените, за да не се изхлузи надолу. Шахтата отново се изравняваше там, откъдето нахлуваше светлината. Пръстите му напипаха някакъв перваз и точно над него металната решетка на отвора. Провря пръсти в нея и се издърпа, докато вече можеше да надникне през пролуката, но видя само покрит с плочи под и опърпана черна завеса. Заслуша се… и чу нечий глас.
— Той е протеже на чичо ми. Разбира се, аз не харесвам чичо си, така че това не е кой знае каква препоръка. Здраво ли е вързан? Отлично. Ще разберете, че предвид скорошните обстоятелства не съм склонен да поема риска да любезнича.
В отговор някаква жена любезно се изкиска. Чан се намръщи. Гласът имаше акцент, който много приличаше на този на доктора, но човекът говореше вяло и провлечено.
— Простете за прекъсването, но може би трябва да помогна…
— Не.
— Ваше височество. — Думите бяха съпроводени с изтракване на токове. Вторият глас също бе германски.
Първият глас продължи, като явно не говореше на втория, а на жената:
— Това, което хората не разбират, ако не са го изпитали, е огромният товар на дълга.
— Отговорността — съгласи се тя. — Малцина от нас могат да я понасят добре. Чай?
— Danke. Той може ли да диша?
Беше въпрос от любопитство, не от загриженост, и отговорът бе — както Чан чу — бърз тъп удар, последван от бурен пристъп на кашлица.
— Не бива да издъхва, докато Процесът не го преобрази — продължи гласът педантично. — И ще разбере какво е да си верен, нали? Има ли лимон?
Гласовете идваха от известно разстояние — може би от другия край на стаята, не можеше да се прецени. Чан натисна решетката. Тя поддаде, но не достатъчно, за да я отвори. Натисна отново, упорито и с повече сила.
— Кой е онзи с тях? — попита първият глас.
— Престъпникът — отвърна вторият мъж.
— Престъпник ли? Защо трябва да приемаме такъв човек?
— Не бих се съгласил, че трябва.
— Различните житейски поприща носят различни отговорности, ваше височество — каза жената спокойно. — Когато няма повече какво да научим, значи сме спрели да живеем.
— Разбира се — съгласи се гласът с готовност. — И по тази логика вие сте напълно жив, майоре, защото очевидно има още много да учите за разумното мислене!
Мозъкът на Чан предположи, че вторият глас трябва да е на майор Блах, а първият — макар че тонът му противоречеше на пиянската разпуснатост, описана от Свенсон — на Карл-Хорст фон Маасмерк. Но не това привлече вниманието му. Жената бе Розамунд, графиня Лакер-Сфорца. Какво ли правеше тук? А освен това говореше за него!
— Майорът е ядосан, ваше височество, защото този човек му причини много неудобства. Но именно затова по мое предложение господин Баскомб го кани да се присъедини към нашите усилия.
— А той ще се съгласи ли? Ще види ли смисъла в това? — попита принцът.
— Можем само да се надяваме, че е мъдър като вас.
Принцът се изкикоти снизходително на това нелепо предположение. Чан натисна решетката. Знаеше, че е глупаво, но много искаше да я види и да види — защото разпознаваше звуците — кого ритат на пода. Усети как решетката поддава, но нямаше представа колко шум ще вдигне, когато я отвори. И тогава някой отвори с трясък вратата на стаята — някакъв мъж ругаеше бясно, а друг викаше нещо. Чу Баскомб да вика за помощ и в стаята настана суматоха — Сонк ругаеше страшно, Розамунд даваше кратки нареждания за вода, кърпи и ножици, принцът и Блах ревяха противоречиви заповеди. В цялата тази суматоха Чан бързо се измъкна от отдушника и се спотаи зад близката завеса.