Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Изумлението на пикуикистите бе тъй пълно, а и самият мистър Пикуик бе тъй стъписан, че можеха да останат в съвсем същото положение едва ли не докато припадналата дама се свести, ако не бе крайно трогателната, прекрасна изява на синовна обич от страна на нейния невръстен син. Облечено в стегнато костюмче от рипсено кадифе, осеяно с порядъчно големи пиринчени копчета, момчето се бе изправило отначало до вратата неуверено и слисано; но впечатлението, че майка му вероятно е станала жертва на някакво лично покушение, постепенно проникна до неговия още не напълно развит ум и считайки мистър Пикуик за нападателя, то нададе някакъв грозен, получовешки вой и спускайки се със застрашително наведена глава, захвана да обсипва гърба и нозете на този безсмъртен джентълмен с юмруци и ритници, съответствуващи на силата на крайниците и степента на възбудата му.
— Дръпнете малкия негодник — рече измъченият мистър Пикуик. — Той е полудял.
— Какво става? — запитаха едногласно онемелите дотогава пикуикисти.
— Не зная — раздразнено отвърна мистър Пикуик. — Махнете хлапето. (Тук мистър Уинкл завлече до другия край на помещението чудатото момче, което пищеше и се съпротивляваше.) А сега ми помогнете да пренесем тази жена на долния етаж.
— О, сега ми е по-добре — промълви мисис Бардел.
— Позволете ми да ви отведа долу — предложи вечно галантният мистър Тъпман.
— Благодаря ви, сър, благодаря! — истерично извика мисис Бардел и биде съответно отведена на долния етаж, следвана от любещия си син.
— Не мога да разбера — рече мистър Пикуик, когато приятелят му се върна, — не мога да разбера какво й стана на тази жена. Аз просто й съобщих моето намерение да си взема личен прислужник, а тя получи невероятния припадък, в който я заварихте. Много странно нещо.
— Много — отвърнаха тримата приятели.
— Постави ме в извънредно неудобно положение — продължи мистър Пикуик.
— Много — беше отговорът на тримата му последователи; те покашляха леко и се спогледаха многозначително.
Тяхното поведение не убягна от очите на мистър Пикуик, той забеляза недоверието им. Те явно го подозираха.
— Има някакъв човек в коридора — рече мистър Тъпман.
— Сигурно е прислужникът, за когото ви споменах — рече мистър Пикуик. — Изпратих да го повикат от Бъро тази сутрин. Бъдете тъй любезен и му кажете да дойде тук, Снодграс.
Мистър Снодграс изпълни повелята и мистър Самюъл Уелър се появи след миг.
— Е… надявам се, не сте ме забравили? — рече мистър Пикуик.
— Как ще ви забравя — отвърна Сам и му смигна снизходително. — Странна особа, оня, а? Как няма да ви метне. Не само че не е вчерашен, ами и ланшен не е.
— Оставете това сега — побърза да каже мистър Пикуик. — Искам да поговорим с вас за нещо друго. Седнете, моля.
— Благодарности, сър — отвърна Сам. Той седна, без да чака втора покана, след като остави старата си бяла шапка в преддверието. — Не е от най-красивите наглед — рече Сам, — ама е приятно да я носиш; преди да й падне периферията, беше много свястна капела, макар че без нея е по-леко — това едно; но пък и от дупките иде въздух — това второ; фина вентилация, тъй й викам. — И като завърши това изказване, мистър Уелър се усмихна приветливо на събраните пикуикисти.
— А сега, с оглед на въпроса, за който аз, със съгласието на тези господа, съм ви призовал… — започна мистър Пикуик.
— Да, това е, сър — прекъсна го Сам, — „изплюй, изплюй го де“, както казал бащата на детенцето, когато лапнало парата.
— На първо място бихме желали да знаем — продължи мистър Пикуик — дали имате някакви причини за недоволство от сегашната си работа.
— Преди да ви отговоря на ей тоз въпрос — отвърна мистър Уелър, — аз трябва да знам дали имате намерение да ми намерите нещо по-добро.
Кротка усмивка озари добродушните черти на мистър Пикуик, когато той каза:
— Аз почти съм се решил да ви взема при себе си.
— Ама истина ли? — рече Сам.
Мистър Пикуик кимна утвърдително.
— Заплата? — попита Сам.
— Дванадесет лири на година.
— Дрехи?
— Два костюма.
— К’ва работа?
— Да се грижите за мен; и да пътувате заедно с мен и тези трима джентълмени.
— Пишете договора — живо рече Сам, — нает от джентълмен — ерген — съгласен с условията.