Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Той ще се опита да стори всичко, което тя пожелае. Но защо мис Еми настоява да си спомня тъкмо това?
— Защото — отговори му малката Дорит — тогава ще повярвам, че няма да забравите днешния ден и няма да ми говорите повече по тоя въпрос. Вие сте толкова благороден — уверена съм, че мога да ви вярвам; и аз ви вярвам и вечно ще ви вярвам. И още сега ще ви покажа колко дълбоко ви вярвам. Това място, на което сега разговаряме, аз обичам повече от всяко друго; — руменината й бе избледняла, но на обожателя й му се стори, че сега отново се появява — и сигурно често ще идвам тук. Зная — достатъчно е само да ви кажа това, за да съм уверена, че никога не ще дойдете да ме търсите тук. И аз съм съвсем уверена!
Можела да разчита на това, увери я младият Джон. Той бил един беден нещастник, но нейната дума била за него повече от закон.
— А сега довиждане, Джон — каза малката Дорит. — Надявам се, че един ден ще си намерите добра жена и ще бъдете щастлив. Уверена съм, че заслужавате да бъдете щастлив и наистина ще бъдете, Джон!
Когато с тези думи му протегна ръка, сърцето, което се намираше под бродираната жилетка — съвсем евтино производство, ако трябва да кажем истината, — набъбна и стана колкото сърцето на един истински джентълмен; и бедничкият простичък момък, който нямаше къде да го побере, избухна в сълзи.
— О, не плачи! — извика трогната малката Дорит. — Недей, недей! Сбогом, Джон! Бог да те благослови!
— Сбогом, мис Еми. Сбогом!
И тъй, той я остави; но първо я видя как седна на крайчеца на една пейка и не само сложи малката си ръка на грубата стена, но опря о нея и лицето си, като че ли главата й бе натежала, а душата й — нажалена.
Трогателна илюстрация за заблудата на човешките надежди беше да се наблюдава как този неин обожател с голямата шапка, нахлупена над ушите, с вдигнатата кадифена яка, сякаш валеше, с палтото като синя слива, закопчано чак догоре, за да скрие копринената жилетка със златните клончета, и с бастуна, насочен неумолимо към дома му, се промъква през най-тесните странични улички и съчинява, докато върви, следния нов надпис в гробището Сент Джордж: „Тук почиват тленните останки на ДЖОН ЧИВЪРИ, който не извърши ни едно голямо дело и почина в края на годината хилядо осемстотин двадесет и шеста от разбито сърце и с последния си дъх пожела думата ЕМИ да бъде издълбана над праха му и то бе сторено съответно от неговите опечалени родители“.
Глава XІX
Бащата на Маршалси в две-три отношения
Братята Уилям и Фредрик Дорит, които се разхождаха нагоре-надолу по колежанския двор — то се знае, откъм страната на помпата, защото за Бащата беше въпрос на лично достойнство да страни от питомците си откъм Бедната страна и да ги навестява само в неделя сутрин, по Коледа и в някои други тържествени случаи, които той най-строго съблюдаваше и когато полагаше ръка върху главите на децата им и благославяше тези млади фалирали длъжници с много почтителна благост, — та братята, които се разхождаха нагоре-надолу по двора, представляваха незабравима гледка. Фредрик — свободният, беше толкова смирен, прегърбен, повехнал и пребелял; Уилям — затворникът, беше толкова светски, снизходителен и благосклонно осъзнаващ собственото си величие, че дори само в това отношение, ако не в друго, братята представляваха удивителна гледка.
Те се разхождаха нагоре-надолу по двора в същата вечер, когато малката Дорит се бе срещнала със своя обожател на Железния мост. Светските задължения за този ден бяха вече приключени, приемната бе посетена задоволително, представени бяха няколко нови личности, трите шилинга и три пенса, оставени небрежно върху масата, се бяха увеличили на дванадесет шилинга и Бащата на Маршалси сега се освежаваше с една пура. Докато се разхождаше нагоре-надолу, внимателно нагаждайки стъпките си към провлечената стъпка на своя брат, скромен, в чувството за превъзходството си, и загрижен за това бедно създание, като го понасяше търпеливо и въздаваше опрощение за недостатъците му с всяко кръгче дим, което се отделяше от устните му и се издигаше над обсипаните с шипове стени, той представляваше удивително зрелище.
Брат му Фредрик със замъгления взор, с треперещите ръце, с превития гръбнак и замътения ум смирено се тътреше край него и приемаше покровителството му, както бе приемал всяко нещастие в лабиринта на света, из който се бе загубил. В ръката си той стискаше обичайната смачкана кафява книжна кесийка, от която от време на време измъкваше по щипка енфие. След това неумело действие той поглеждаше към брата си възхитено, скръстваше ръце на гърба и продължаваше да се мъкне край него, докато бръкваше за нова щипка или спираше да се огледа наоколо — вероятно сетил се за своя кларнет.