Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Капитан Кътъл — рече Уолтър и едва успя да обгърне и с двете си ръце огромния юмрук на капитана, протегнат към него, — след чичо Сол най-много обичам вас. Зная, че няма друг човек на света, в когото мога да имам такова доверие. Колкото до собственото ми заминаване, капитан Кътъл, това не ме тревожи. Защо да ме тревожи? Ако бях свободен сам да уреждам живота си… ако бях свободен да замина като обикновен моряк… ако бях свободен по своя воля да дръзна и да се отправя към най-далечния край на света… аз с радост бих тръгнал. С радост бих тръгнал преди много години и бих поел риска на последствията. Но това беше напълно против волята на чичо ми и не отговаряше на плановете, които той бе изградил за мен, и така въпросът бе решен. Но смятам, капитан Кътъл, че през цялото време сме имали малко погрешни впечатления и че що се отнася до издигането ми в службата, положението ми не е по-добро сега, отколкото когато за пръв път постъпих във фирмата на мистър Домби… Дори навярно е малко по-лошо, защото фирмата тогава би могла да прояви благоразположение към мен, а сега е сигурно, че не се ползувам с такова.
— Обърни се пак, Уитингтън — промърмори печално капитанът, като известно време наблюдава Уолтър.
— Да — със смях отвърна Уолтър, — страхувам се, че човек трябва много пъти да се обръща, капитан Кътъл, докато му излезе късмет като този на Уитингтън. Не че се оплаквам — добави той със свойствения си възбуден, оживен, енергичен вид. — Няма от какво да се оплаквам. Аз съм обезпечен. Мога да преживявам. Когато оставя чичо си, оставям го във ваши ръце и никой не би се грижил за него по-добре, капитан Кътъл. Не ви разправям всичко това от отчаяние, съвсем не, а да ви убедя, че във фирмата на мистър Домби аз нямам право на избор и че трябва да отивам там, където ме пращат, и да приемам това, което ми се предлага. За чичо ми е по-изгодно, че ще бъда назначен далеч оттук, тъй като според него мистър Домби му е добър приятел и той се прояви като такъв, добре знаете кога, капитан Кътъл. И аз съм дълбоко убеден, че мистър Домби ще бъде не по-лош приятел, когато мен ме няма тук да събуждам у него антипатия. Така че ура за Антилските острови, капитан Кътъл! Как беше онази песен, която моряците пеят?
Тук капитанът се включи гръмогласно:
Когато този припев достигна до тънкия слух на един ревностен шкипер, не съвсем трезвен, живущ отсреща, който веднага скочи от кревата, отвори със замах прозореца и заприглася от другата страна на улицата с цяло гърло, получи се добър ефект. Щом му стана невъзможно повече да поддържа последния тон, шкиперът изрева едно ужасяващо „ахой“, отчасти като дружелюбен поздрав и отчасти за да покаже, че изобщо не е задъхан. След като стори това, той отново затвори прозореца и си легна.
— А сега, капитан Кътъл — каза Уолтър и му подаде синьото палто и жилетката много припряно, — ако дойдете да съобщите новината на чичо Сол (която той с пълно право трябваше да научи твърде отдавна), аз ще ви оставя на вратата, разбирате ли, и ще се разхождам до късно.
Капитанът обаче сякаш съвсем не бе зарадван от поръчението и във всеки случай никак не разчиташе на силите си да се справи с него. Неговите планове за бъдещето и събитията в живота на Уолтър бяха толкова различни и така дълбоко го удовлетворяваха, той толкова често се бе поздравявал за проницателността и далновидността на тези планове, като ги бе намирал цялостни и съвършени във всяко отношение, че се изискваше голямо усилие на волята, за да може сега той да понесе внезапното им разбиване, а дори и да съдействува за тяхното унищожаване. Освен това на капитана му беше много трудно да разтовари предишните си представи по този въпрос и да качи съвсем нов товар на борда с такава бързина, каквато обстоятелствата изискваха, и то без да обърква и разменя стоките. Следователно, вместо да си сложи палтото и жилетката с трескавост, която единствено би могла да съответствува на душевното състояние, обзело Уолтър, той изобщо отказа да се облече в тези одежди в момента и уведоми Уолтър, че в такива сериозни моменти било необходимо да му разрешат „малко да си погризе ноктите“.