Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— А какво друго да правя? Да тичам подир мадамите по крайбрежните улици на Сена, да наглеждам Зое и Гаетан, да хрупам пуканки сам пред огромния екран? Не, благодаря… с теб поне се проветрявам, гледам автобуси, кестени, кръстовища, обществени чешми, дар от филантропа Ричард Уолъс, тук хапна парче шоколад, там подрънкам на пиано… и на края на ваканцията ще мога да твърдя, че познавам Париж. Във всеки случай красивия Париж, буржоазния и охолния Париж… Не другия Париж, Париж на лъкатушните улички, които миришат.
Ортанс заковаваше на място, взираше се дълго в лицето му, пускаше най-красивата си усмивка и обещаваше:
— Ако открия моята идея, ще ти се отдам.
— Наистина ли? — питаше Гари, вдигайки подозрително вежди.
— По̀ истина няма накъде — уверяваше Ортанс, доближавайки се толкова близо до него, че той долавяше топлия й дъх на устните си.
— Тогава обаче — отвръщаше той, отскачайки, — може би пък аз няма да искам. Може би ще съм намерил момичето, което…
— О, Гари, моля те! Не започвай пак!
— Желанието е мимолетно, my lovely one, затова трябва да сме готови да го грабнем в момента, в който се появи. Откъде мога да съм сигурен, че утре ще ме завари на същото място…
— Това означава, че желанието ти е много мизерно, а на мен такова не ми трябва!
— Желанието е непредвидимо, мимолетно, иначе няма да е желание, а рутина.
Той правеше още един пирует и се отдалечаваше.
Най-сетне, на 31 декември духът се прояви.
Един от онези зимни дни, в които нощта се спускаше внезапно над покривите, когато светлосиният въздух посивява и студът се надига и кара минувачите да потреперят…
Ортанс седеше на една пейка, увесила нос, свила устни в недоволна гримаса.
— Остават ми само двайсет и четири часа, Гари, само двайсет и четири часа, ако не ми хрумне идея, ще хъмкам и мрънкам, когато мис Фарланд ме потърси по телефона. Все едно съм огромен кит, изхвърлен на пясъка, който с мъка си поема въздух.
— Един горд, сиво-бял кит, сиво-бял кит, сиво-бял кит, със зъби бели и свежи като капки дъжд, капки дъжд, капки дъжд — затананика Гари по мелодията на „Жълтата подводница“, подскачайки около пейката.
— Престани, зави ми се свят от теб!
— Свежи като капки дъжд, като капки дъжд!
— Престани, ти казвам! Ако мислиш, че си много забавен…
— Сиво-бял кит, сиво-бял кит!
Ортанс се изправи и протегна ръка към устата му, за да го накара да я затвори.
Ръката й замръзна във въздуха и Гари си помисли, че го поздравява за пеенето. Поклони се, очаквайки аплодисменти, престори се, че размахва във въздуха три пъти въображаема мускетарска шапка, звънливо припявайки, благодаря, благодаря, прекрасна госпожо! Сърцето ми радостно подскача при мисълта… но бе грубо прекъснат:
— Не се прави на идиот! Жозиан и Младши идват насам!
Той се обърна и забеляза детето и майка му, които крачеха към тях.
— А, това ли било — разочаровано продума той, — аз пък си въобразявах, че…
— Майната му! На всичко отгоре ще трябва да приказваме с червената бобена шушулка!
— Прекаляваш! Хлапето е страхотно.
Той се тръшна на пейката до Ортанс и изчака майката и синът да доплуват до тях.
— Колко тъпо, дадох фотоапарата на майка ми, сега щях да ги снимам…
— Една дебелана със сина й в Париж! Изумително!
— Какво ти става! Адски си досадна! Заклевам се, утре ще се разхождаш самичка! Писна ми! Успяваш дори да загрозиш Париж, такава непоносима мърморка си!
И той й обърна гръб, търсейки да заговори някоя красива девойка само за да ядоса сприхавата Ортанс.
— Представяш ли си, днес е 31-ви! Утре е 1 януари, аз все още нямам никаква идея, а ти искаш да цъфтя от щастие, да правя циганско колело, да си свирукам с теб!
— Казах ти и пак ти повтарям: отпусни се, не се вторачвай само в това, отпусни се! Но не, ти продължаваш да си блъскаш мозъка!
— Млъквай, идват! Усмихни се! Не искам да ни сварят да се дърлим!
— Лицемерка на всичко отгоре!
Жозиан ги забеляза и им изпрати лъчезарна усмивка на щастлива жена. Всичко бе под контрол. Хлапето й, дегизирано като бебе, гризеше бисквита и се лигавеше, слънцето хвърляше сетен лъч иззад плочестия покрив на една сграда, свежият въздух зачервяваше лицата, бяха тръгнали към дома, щеше да изкъпе Младши, опитвайки с лакът водата, щеше да го насапуниса със специален овесен сапун за чувствителна кожа, щяха да си гукат, той щеше да се киска щастливо, увит в затоплената хавлия, щеше да й изпраща въздушни целувки, животът бе хубав, хубав, невероятно хубав…