Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
И макар че едно ледено късче в сърцето на Роуз се наслаждаваше на недоволството на мама, настояването й Елайза също да бъде на портрета беше напълно искрено. Роуз не бе имала приятел преди появата на Елайза. Не беше имала такава възможност — защо някой ще иска да се сприятелява с момиче, което няма да живее много дълго? Подобно на повечето деца, навикнати от обстоятелствата да страдат, Роуз бе установила, че няма почти нищо общо с момичетата на своята възраст. Не й беше интересно да върти обръчи или да подрежда куклени къщи. Бързо й омръзваха скучни разговори за това кой е любимият им цвят, число или песен.
Братовчедка й Елайза обаче не беше като другите момичета. Роуз го разбра още в първия ден на познанството им. Елайза възприемаше света по удивителен начин и правеше напълно неочаквани неща. Неща, които мама не понасяше. Тя отказваше да оставя част от храната си, ако все още е гладна, не слушаше, когато й казват, че е работа на момичето от кухнята да мие чинията й, говореше високо, тичаше бързо и се смееше дяволито. И ако Роуз извличаше смътно и спокойно удоволствие да гледа как някой нарушава правилата на мама, Елайза явно не схващаше, че се държи неуместно.
Най-хубавото качество на Елайза обаче, още по-хубаво от способността й да дразни мама, беше умението да разказва. Тя знаеше толкова много прекрасни истории, каквито Роуз никога не беше чувала. Страшни истории, от които кожата на Роуз настръхваше и стъпалата й се изпотяваха. Истории за другата братовчедка, за лондонската река и за злия мъж с лъскавия нож. И, разбира се, историята за черния кораб, появяващ се като призрак в залива Блакхърст. Макар да знаеше, че това е поредната измислица на Елайза, Роуз много обичаше да слуша тази история. За призрачния кораб, който се появява на хоризонта, за кораба, който Елайза твърдеше, че е видяла, и който се надяваше да види отново, поради което прекарваше много летни дни в залива.
Единственото, за което Роуз не можеше да придума Елайза да й разказва, беше братчето Сами. Елайза изтърва името му веднъж, но тутакси се затвори, когато Роуз пожела да узнае още нещо. Мама й каза, че някога Елайза имала брат близнак, момче, с което си приличали като две капки вода, но то загинало трагично.
През годините, докато лежеше сама в леглото, Роуз обичаше да си представя смъртта на това малко момче, чиято загуба бе непоносима и оставяше без думи разказвачката на истории Елайза. „Смъртта на Сами“ замени „Бягството на Джорджиана“ в бляновете на Роуз. Представяше си, че той се дави, че пада отвисоко, че линее… малкото момче, което Елайза бе обичала преди Роуз и повече от Роуз. Роуз изпита сладка победа над това момче, когато Елайза най-сетне свали панталоните и облече рокля.
— Не мърдай — насочи господин Сарджънт четката си към Елайза. — Престани да се въртиш. По-лоша си от палето на лейди Аскът.
Роуз примигна и се постара да не променя изражението си, когато установи, че татко е влязъл в стаята. Той застана зад статива на господин Сарджънт и се зае съсредоточено да наблюдава работата на художника. Смръщи се и наклони глава, за да следи по-добре мазките на четката. Роуз се изненада, не беше подозирала, че баща й проявява интерес към изобразителното изкуство. Доколкото й бе известно, той обичаше само фотографията, но дори нея превръщаше в скука. Никога не снимаше хора, а само буболечки, растения и камънаци. А ето че сега стоеше и се взираше като омагьосан в портрета на дъщеря си. Роуз се поизпъчи.
Само два пъти бе имала възможността да наблюдава баща си отблизо. Първия път, когато глътна напръстника и извикаха татко да направи снимката за д-р Матюс. А вторият път не беше толкова удачен.
Тя се криеше, очакваха посещение на д-р Матюс, а деветгодишната Роуз си беше втълпила, че не иска да го вижда. И откри единственото място, където на мама никога нямаше да й хрумне да я потърси — тъмната стаичка на татко.
Под бюрото се образуваше нещо като голяма хралупа и Роуз дори си взе възглавница, за да й е удобно. И през повечето време наистина й беше удобно, само в стаята да не миришеше толкова отвратително… като на почистващите препарати, които използваха слугите по време на пролетното чистене.
Беше стояла вътре петнайсетина минути, когато вратата на кабинета в съседство се отвори. Тъничък лъч светлина премина през дупчицата от задната страна на бюрото. Роуз притаи дъх и долепи око до дупчицата в ужасено очакване да се появят мама и д-р Матюс.
Обаче не беше мама, нито докторът, който да държи вратата отворена за милейди, а татко, облечен с дългата си пътническа наметка.