Господарят на войната

— Направете път! — звънна гласът на Гуинивиър зад нас и той бе пълен с радостен трепет. — Направете път! — викна тя отново.

Обърнах се и видях нейните двадесет души да бутат към укрепителния вал две от каруците, с които бяхме докарали храна. Волските коли бяха огромни и неповратливи с огромни плътни дървени колела от дънери. Гуинивиър бе прибавила към опасната им тежест и две други оръжия — беше махнала тегличите им и на тяхно място бе забила отпред копия, а вътре в каруците, изпразнени от припасите, имаше запалени трънливи храсти. Гуинивиър бе превърнала каруците в два огромни пламтящи снаряда и възнамеряваше да ги изтърколи надолу по хълма срещу гъстите редици на врага, а зад каруците, нетърпеливи да видят хаоса, пристъпваха развълнувани жени и деца.

— Махнете се! — викнах на хората си аз. — Бързо!

Те спряха да пеят и побързаха да отстъпят встрани, оставяйки целия център на укреплението незащитен. Саксите бяха само на седемдесет-осемдесет крачки и като видяха нашата стена от щитове да се разпада, надушиха победата и ускориха ход.

Гуинивиър викна на хората си да побързат и към тях се присъединиха още копиеносци, за да добавят и своята тежест в тласкането на димящите каруци.

— Давай! — викаше Гуинивиър, — давай!

И мъжете с пъшкане и пот забутаха с всички сили. Волските коли тръгнаха по-бързо.

— Давай! Давай! Давай! — пищеше по тях Гуинивиър и още мъже се струпаха отзад за да прехвърлят тежките каруци през земния вал на древното укрепление. За миг си помислих, че ниския насип ще ни погуби, защото и двете коли спряха там и гъстият дим започна да дави хората ми, но Гуинивиър закрещя по копиеносците пак и те стиснаха зъби за последен отчаян напън да прехвърлят волските коли над торфената стена.

— Бутай! — пищеше Гуинивиър, — бутай!

Каруците се закрепиха несигурно върху укреплението и бавно започнаха да се накланят напред под натиска на мъжете, които ги бутаха отдолу.

— Сега! — викна Гуинивиър и вече нямаше какво да спре колите, пред тях бе само голият обрасъл с трева склон и врагът. Мъжете, участвали в избутването на каруците, залитнаха назад изтощени, а двете горящи возила се затъркаляха надолу по хълма.

Отначало вървяха бавно, но после скоростта им се увеличи и те заподскачаха по неравния торф, а горящите клони увиснаха от двете страни на горящите каруци. Склонът стана по-стръмен и двата огромни снаряда вече летяха — тежка маса от дърво и огън се носеше с трясък срещу ужасените редици на саксите.

Саксите нямаха никакъв избор. Редовете им бяха твърде гъсто подредени, за да могат хората да избягат от каруците, а каруците пък бяха добре насочени, защото вихрено се носеха в пламъци и дим точно към самия център на вражата атака.