Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Събудих се от рязкото спиране на колата. Разбрах, че сме се върнали до къщата на Старк. Измъкнах се от автомобила. Шефа вече стоеше на двора зад пътната врата под светлината на звездите. Захарчо заключваше вратите на колата.
Когато влязох в двора, Шефа каза:
— Захарчо ще спи на кушетката долу, а за теб е приготвено легло горе, втората врата вляво след стълбата. Съветвам те да поспиш, защото от утре започваш да търсиш онова, което е изгубил съдията.
— Голямо копане ще падне — казах.
— Слушай — рече той, — ако не ти се занимава с това, никой не те кара насила. Винаги мога да наема някой друг. Или може би искаш повишение на заплатата?
— Не, не искам никакво повишение — отвърнах.
— Искаш или не искаш, ще ти я повиша със сто долара месечно.
— Дай ги на църквата — казах. — Ако ми трябваха пари, щях да намеря начин да ги печеля по-лесно, отколкото при теб.
— Значи, ти работиш при мен от любов към мен — каза Шефа.
— Не зная защо работя при теб, но не от любов към теб. И не е за пари.
— Да — каза той в тъмнината, — ти не знаеш защо работиш при мен. Но аз зная. — И той се засмя.
В двора влезе Захарчо, каза „лека нощ“ и изчезна в къщата.
— Защо? — попитах.
— Защото, мойто момче, аз съм си аз, а ти си си ти. Това е сътрудничество, което произтича от природата на нещата.
— Какво дълбокомислено обяснение!
— Това не е обяснение — засмя се той. — Обяснения изобщо няма. За нищо. В най-добрия случай можеш да се позовеш на природата на нещата. Ако си достатъчно умен да ги виждаш.
— Не съм толкова умен — казах.
— Но си достатъчно умен, за да изровиш нещо за съдията.
— Може и да няма какво да се изрови.
— Глупости. Хайде върви да спиш.
— А ти няма ли да спиш?
— Не — отвърна той и аз го оставих да се разхожда по тъмното в двора с наведена глава и сключени на гърба ръце — разхождаше се бавно и спокойно, сякаш бе излязъл да се разтъпче в парка в неделя следобед. Само че сега не беше следобед, а три и петнайсет през нощта.
Легнах си, но не можах да заспя веднага. Мислех си за съдията Ъруин. Как само ме погледна тая вечер, извръщайки продълговатата си старческа глава, как проблеснаха жълтите му очи и как се изкривиха устните над здравите стари жълти зъби, когато каза: „Тази седмица ще се срещна с майка ти — ще вечеряме заедно. Да й предам ли, че си все така доволен от работата си?“ Но това отмина скоро и после го видях да седи в дългата стая в бялата къща край морето, наведен над шахматната дъска срещу Учения прокурор — и не беше старец, а млад човек, чието продълговато цветущо лице с орлов профил стоеше замислено над шаха. Но и това отмина и в сивата влажна, студена утрин той се наведе към мен сред високата сива блатна трева и зашепна: „Ще се мериш пред нея, Джек. Когато патицата лети, трябва да се мериш пред нея, момчето ми. Ще направя аз от теб ловец.“ И ми се засмя. А на мен ми се дощя да заговоря и да го попитам: „Има ли нещо около вас, господин съдия? Ще мога ли да открия нещо?“ Но той продължаваше да ми се усмихва и аз заспах. Заспах, докато той още ми се усмихваше, преди да е продумал.
После изгря нов ден и аз се заех да откопавам умрялата котка, да чопля за червейчето в сиренето, да търся гъсеницата в розата, да издиря спечената муха между стафидите на оризовия пудинг.
И успях.
Само че не веднага. Тръгнал ли си да издирваш нещо, то не се открива веднага. То е погребано под тъжните наноси на времето, където, разбира се, му е мястото. А и на теб не ти се ще да го намериш веднага, ако си историк. Намериш ли го веднага, няма да имаш възможност да демонстрираш своите методи. Но аз успях да ги демонстрирам.
Първата стъпка предприех следобеда, докато седях в една бирария в града, заобиколен с барикада от празни бирени бутилки. Запалих нова цигара от угарката си и си зададох следния въпрос: „Какво освен първородния грях може да накара човека да стъпи накриво?“
И си отговорих: „Славолюбието, любовта, страхът и парите.“
Запитах се: „Съдията славолюбив ли е?“
И си отговорих: „Не. Славолюбив е човек, който иска другите да го мислят за велик. А съдията знае, че е велик и затова му е все едно какво мислят другите.“
Запитах се: „А как е по женската част?“
Бях твърдо убеден, че съдията е имал своите малки похождения, но бях и твърдо убеден, че никой в Бърдънс Лендинг не знаеше за тях. Защото, ако в такъв малък град някой знае подобно нещо, то скоро се разчува и всички го научават.