Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Е, добре — тя си пое дъх и полека го изпусна. Огледа класната стая и празните чинове с издялкани инициали. — Дадох всичко от себе си — каза тихо — и това е, което мога да сторя. О, мили малки деца с години пред себе си! — погледът й се спря на мен и тя добави: — Свободен си!
Събудих се. Още не се бе съмнало напълно. Един петел се кокошинеше, за да приветства слънцето. В спалнята на възрастните радиото на Дърдоркото бе пуснато, свиреше някаква кънтри станция. Звукът на стоманена китара, отекваща самотна над тъмни мили от гори, поля и пътища, винаги е притежавал силата да счупи сърцето ми на две.
Същия следобед мама и татко дойдоха да ме вземат. Целунах баба Сара за довиждане и стиснах ръката на дядо си. Той вложи малко допълнителен натиск в хватката си. Върнах му го. Познавахме се един друг. След това заедно с родителите си тръгнах към пикапа и открих, че са довели и Ребъл, така че се качих отзад и позволих на краката ми да увиснат през перилото, а кучето се притискаше плътно до мен и дишаше усилено в лицето ми, но аз нямах нищо против.
Баба Сара и Дърдоркото стояха на верандата и махаха за довиждане. Прибрах се у дома, където ми беше мястото.
7.
Моята нощ на лагер
Няма нищо по-страховито и възбуждащо от бял лист хартия.
Плаши те, защото оставянето на тъмни следи по тази бяла равнина е занятие самотно, и те възбужда, понеже никой освен теб не знае накъде си поел, а дори и ти не можеш да кажеш къде ще те отведе пътят. Когато седнах с пишещата си машина да натракам онзи разказ за състезанието по писане на зефирския Съвет по изкуствата, бях толкова уплашен, че можах само да напиша името си. Да запариш настойката на разказ лично за себе си и такъв, който знаеш, че ще четат непознати, са две съвършено различни животни. Първото е удобно пони, второто — луд жребец. Трябва да се държиш здраво, за да устискаш на препускането.
Листът хартия се взираше в лицето ми доста дълго време. Накрая реших да пиша за момче, което бяга от малкото си градче, за да види света. Написах две страници, преди да стане ясно, че не влагам душата си в тази приказка. Заех се с разказ за момче, което намира магически фенер на бунището. Той също попадна в коша за боклук. Разказът за кола-призрак вървеше доста добре, докато не удари стената на въображението ми и не избухна в пламъци.
И тъй за пореден път се озовах изправен пред празния лист.
Цикадите цвърчаха в дърветата навън. Ребъл джафкаше по нещо в нощта. Някъде в далечината чух рева на автомобилен двигател. Замислих се за съня си за г-жа Невил и какво беше казала тя: „Не си мисли за това като за писане. Просто мисли като че разказваш история на приятелите си.“
Ами ако…, запитах се аз. Ами ако решах да опиша нещо, което вече се е случило?
Като… за г-н Скъли и зъба на Стария Мойсей. Не, не. Г-н Скъли не би искал хората да го накачулят, за да видят забележителността. Добре тогава, ами ако… пиша за Дамата и Лунния човек? Не, не знаех достатъчно за тях. Ами ако…
… разкажех за мъртвеца в колата на дъното на Саксън Лейк?
Ами ако напишех разказ за онова, което се бе случило онази сутрин? Да пиша за колата, която е потънала и как татко скочи след нея? Да пиша за всичко, което бях усетил и видях онази мартенска утрин преди изгрев-слънце? Ами ако… ако… разкажех за това, че съм видял мъжа с шапката със зелено перо, който стоеше там, на края на гората?
Ето това беше тема, способна наистина да ме разпали. Започнах с думите на баща ми: „Кори? Събуди се, сине, време е!“ Скоро отново се возех с него в млекарския камион, на обиколка по тихите утринни улици на Зефир. Говорехме си какъв искам да стана като порасна, и после внезапно колата изскочи от гората пред нас, татко завъртя волана на млекарския камион и колата се преметна през ръба на червената скала над Саксън Лейк. Припомних си как баща ми тичаше към езерото и как сърцето ми се бе свило на топка, когато той скочи във водата и заплува. Припомних си как колата започна да потъва, от багажника й избликваха мехурчета. Припомних си как погледнах през рамо към гората от другата страна на пътя и видях силует, застанал там в дълъг шлифер, който се вееше под поривите на вятъра и с шапка със зелено…
Чакай.
Не, не се беше случило точно така. Бях настъпил зелено перо и го намерих на подметката на калния си кец. Но откъде другаде можеше да се появи зелено перо, освен от лентата на шапка? И все пак, нали уж пишех всичко така, както се е случило? Всъщност не бях видял шапката със зелено перо чак до нощта на наводнението. Така че се придържах към фактите и писах за зеленото перо, каквото го намерих. Не споменах за събитията покрай г-жа Грейс, Лейни и къщата с лошите момичета, тъй като предположих, че мама няма да иска да прочете за това. Препрочетох разказа и реших, че не е толкова добър, колкото можех да го направя, така че го пренаписах. Беше трудно да докарам разговорите да звучат като на живо. Най-накрая обаче, след като три пъти прекарах творението през пишещата ми машина ми, го обявих за готово. Разказът беше дълъг две страници, с двойна разредка. Моят шедьовър.