Огнената кралица

— Трябва ловува повече — каза Мъдрия мечок на Вейлин. — Повече месо.

— Имаме месо — отвърна Алтурк. — Достатъчно за поне месец път.

— Не и на леда — настоя шаманът. — Трябва още и още.

— Откъде? — Алтурк махна към голата земя наоколо. — Тук няма какво да се ловува.

Мъдрия мечок се взря за момент в него, после нададе своя кикотещ се смях и посочи към брега.

— Морето носи дарове, Боядисани човече.

Мъдрия мечок и Железен нокът изчезнаха за няколко часа, а после се върнаха, за да ги отведат до една скала над залива, където животните си бяха устроили дом. Бяха около четирийсет, струпани на каменистия бряг — дебели, покрити с козина тела, които шляпаха насам-натам и лаеха един срещу друг, оголили внушителните си бивни.

— Какви са тези? — попита Лоркан, снишил гласа си до шепот, макар че се намираха на значително разстояние от създанията.

— Космати тюлени — отвърна Дарена. — Имаме ги по северните брегове на Пределите, макар да не си спомням да съм виждала толкова големи.

— Големи — съгласи се Мъдрия мечок и закима радостно. — Голямо месо да вземем на лед.

— Ще се развали — заяви Алтурк. — Нямаме сол да запазим толкова много.

Мъдрия мечок отвърна с озадачено мръщене и на Вейлин му трябваше известно време да преведе казаното.

— Развали, ха! Месо не се разваля на лед. Много студено. Само опушим на огън. Запази се за много, много дни. — Даде знак на Кирал и тръгна по тясната пътечка, водеща към брега.

— Ние ловува, вие кладе огньове.

Трудиха се покрай брега в продължение на близо седмица, палеха огньове и избиваха злочестите тюлени под напътствията на Мъдрия мечок. Той одра първата жертва с небрежна ловкост: свали кожата ѝ цяла сякаш само с няколко замаха на ножа — нещо, което никой от тях не успя да повтори въпреки продължителната работа. Месото беше нарязано на ивици и окачено над огньовете да се опушва, а кожите бяха отделени, за да ги ощавят — шаманът им обясни, че по-късно ще имат нужда от тях, а очите му все се връщаха към бялата линия на хоризонта.

— Да не сме предприели пътуването твърде късно? — попита го Вейлин последната нощ. Седяха заедно на една скална издатина близо до каменистия бряг, където бяха вършили кървавата си работа, а Железен нокът щастливо дъвчеше купчина вътрешности наблизо.

— Още има време. — Мъдрия мечок вдигна ръка и сближи палеца и показалеца си. — Малко време. — Погледна през рамо към лагера, където група сентари слушаха как Кирал им превежда донейде нецензурната версия на Лоркан на „Дъщерята на дърваря“, история за несподелена любов, включваща убийство и прелюбодеяние, макар и обикновено не в такова количество или с такива подробности.

— Не всички ще стигнат до островите — продължи Мъдрия мечок. — Множество твари на леда. Винаги отмъкват някого, дори от Мечия народ.

— Островите ли? — попита Вейлин.

— Там отиваме. От другата страна на леда. Някога бил дом на Мечия народ.

— Мислех, че вашият народ живее върху леда.

Мъдрия мечок поклати глава и очите му отново се насочиха към леда. Той сякаш блестеше, озарен от бледозеленото сияние в нощното небе, което лонаките наричаха Дъха на Гришак в чест на техния бог на ветровете.