Огнената кралица

Първото нападение дойде на следващия ден, докато минаваха през дълбок каньон на половин ден път от платото. Десетина лонаки се появиха от една пещера и стреляха с лъковете си, преди да се нахвърлят срещу сентарите с явното намерение да си проправят път с бой до омразните мерим хер. Само един успя да пробие кордона, останалите бяха убити набързо с боздугани и копия, без никакви загуби за сентарите. Самотният воин се втурна право срещу Вейлин с див крясък, надигнал бойната си тояга, но се закова на място, когато Железен нокът излезе на пътя му. Лонакът се втренчи, облещен от ужас, а мечокът изрева предизвикателно и се надигна в цял ръст. Воинът изтърва тоягата, явно загубил ума и дума от страх, и така и не усети стрелата, която прониза гърдите му секунда по-късно. Кирал се приближи до трупа с лък в ръце и срита краката му за по-сигурно, преди да коленичи да си прибере стрелата.

Атакуваха ги отново след три нощи, макар че този път нападателите им се задоволиха да стоят в сенките и да пускат стрели към лагерните огньове; убиха един сентар, който беше пристъпил пред светлината в грешния момент. Алтурк събра двайсет воини и ги поведе в мрака; върнаха се малко по-късно с окървавени тояги и копия. Явно усилията им бяха достатъчни, за да осигурят спокойна нощ, и скоро край огъня им се появи група сентари, търсещи история, което се бе превърнало в нещо като ежевечерен ритуал.

— Сега е мой ред — каза Орвен. — Ще ви разкажа за атаката на лорд Вейлин в битката при Алтор.

Вейлин се изправи със стон.

— О, не, моля ти се!

— Но те искат история, милорд — отвърна Орвен с хитра усмивка.

— Аз обаче не искам.

Той се отдалечи от огъня, когато Орвен подхвана своя разказ, и тръгна през лагера. Другите сентари го посрещаха с предпазливи погледи или заучено безразличие. Завари Алтурк да седи сам: бършеше бойната си тояга с парче еленова кожа, а до него бе положен наскоро заточен нож.

— Идвам да те разпитам по-подробно за сина ти — каза Вейлин. — Надявам се, че моите действия не са допринесли за смъртта му.

Алтурк изсумтя, без да вдига поглед.

— Надеждата ти е напразна.

— Ти си го убил, задето не се е подчинил на малесата?

Лонакът го погледна. В очите му блестеше предупреждение.

— Моят клан го уби. Смъртта му беше заслужена и справедлива. Няма да говоря повече за това.

Вейлин клекна до огъня и протегна ръце към топлината. Нощите ставаха все по-студени, а северните ветрове режеха с ясно предупреждение какво ги чака по-нататък.

— Кралицата ми каза, че при вашата малеса не се допускат мъже — каза той. — Ти никога не си я виждал, и все пак следваш повелята ѝ безпрекословно.

— А ти противиш ли се на твоята кралица?

Вейлин се усмихна.

— Не и открито.

Алтурк не отговори, само остави бойната си тояга и впери очи в огъня. Вейлин видя, че годините са състарили лицето, ако не тялото му, около очите му имаше дълбоки бръчки.

— Трябва да знаеш — каза той на лонака, — че според мен малцина от нас ще се върнат от това пътуване. Онези, които не умрат на леда, може да загинат в битка.