Огнената кралица

Вейлин се зачуди дали не трябва да изрече някоя дума на съчувствие, но предположи, че това ще се приеме като допълнителна обида.

— Малесата ни разреши да минем — каза той. — С каква цел сте тук?

Алтурк скръцна със зъби и заговори бавно и овладяно, сякаш се боеше, че гневът може да го задави.

— Малесата заповядва сто сентари да те следват. Най-славната кръв на лонаките, която да бъде пролята по твоя повеля.

— Знаете ли къде отиваме? Ще пътуваме по леда до земите на враговете ни. Опасностите са много.

— Повелята от Планината не се обсъжда. — Алтурк подръпна юздите и завъртя понито. — Следвайте ни и не се отклонявайте. Малцина тук ще посрещнат радушно идването ви и не давам никакви гаранции за безопасност.

До смрачаване изминаха трийсет мили; сентарите наложиха убийствена крачка през безброй каньони и долини. Вейлин забеляза, че яздят с извадени оръжия, мнозина държаха лъкове със запънати стрели и очите им шареха неспирно по околните хълмове. Освен това сред тях имаше няколко понита без ездачи и някои воини имаха наскоро превързани рани.

— Малесата иска много от нашия народ, като ти разрешава да минеш — обясни Кирал, проследявайки погледа му. — Фалшивата малеса може да я няма вече, но думите ѝ още звучат в множество уши.

— Но нали ти си… ти беше Фалшивата малеса — каза Вейлин. — Няма ли присъствието ти сред нас да ги обезкуражи?

Кирал се усмихна тъжно.

— Когато малесата ме освободи, си тръгнах от Планината със сестрите си, като разправях историята си край огньовете на клановете. Такава история се приема добре край всеки огън, защото е богата на събития. Повечето ѝ вярваха, други пък не, мислеха, че малесата някак си ме е отклонила от верния път. Нещото, което ме беше обладало, бе сладкодумно, умееше да сее семената на съмнението в сърцата на онези, които имат опит в злобата и жестокостта. По-лесно е да мразиш, когато ти дадат причина, а тя имаше много.

Лагеруваха сред скалите на едно ниско плато, като Алтурк разположи силна охрана на всички подстъпи. Повечето сентари изглеждаха доволни да стоят надалеч от мерим хер, но не всички бяха толкова предпазливи. Една набита жена се приближи и се взря в Дарена, докато тя разседлаваше коня си, после заговори бързо на лонакски.

— Не знам езика ти — каза Дарена, която явно се чувстваше неудобно от този оглед.

— Пита дали принадлежиш към клана Стъклена стрела — обясни Кирал. — Лицето ти ѝ напомняло за някаква братовчедка, която загубила преди години.

Дарена се намръщи предпазливо срещу суровата лоначка.

— Как я е загубила?

— При нападение — преведе Кирал. — Цялото село било избито, братовчедка ѝ умряла заедно със сестрите и децата им. Мислели, че са сеордите, но следите не били каквито трябва, а и сеордите никога не убиват деца.

Изражението на Дарена стана по-напрегнато, тя остави седлото и пристъпи по-близо до лоначката.