Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Нещо тук — каза той. — Нещо… черно.
Вейлин откри, че не му харесва объркването, което вижда върху лицето на шамана. Физиономията му бе посърнала и това го караше да изглежда още по-стар.
— Нещо черно ли? — попита той, когато Мъдрия мечок коленичи да пипне предпазливо камъка. — Искаш да кажеш Мрачното? Нещо, което притежава силата?
— Черно — заяви натъртено старецът, преди да се изправи. — Вече го няма, далече е. Отнесено.
— От кого?
Мъдрия мечок се обърна и срещна погледа на Вейлин.
— Знаеш — каза той. — Отиваме през леда, за да го намерим.
— Оставих Ултин да командва — каза Дарена, като легна до него и дръпна кожите върху тях. — Съмнявам се да се е зарадвал на честта, но нямаше друг и наполовина толкова способен.
— Ами златото? — поинтересува се Вейлин.
— Първият товар трябва да пристигне с кораб във Фростпорт до края на месеца — сигурна съм, за голяма радост на лорд Дарвус.
— Няма да е първият, нито последният, който извлича печалба от една война. — Той млъкна; наслаждаваше се на усещането да е до него и съжаляваше за необходимостта да изрече следващите думи. Но тя явно отгатна намерението му и заговори първа.
— Няма да си тръгна. — Вдигна глава и залепи една целувка върху устните му, после пак се отпусна до него. — Как е Алорнис?
Той си спомни лицето на Алорнис в утрото на заминаването му, храбрия ѝ опит да сдържи сълзите, който се провали катастрофално; тя се хвърли на врата му и го пусна едва когато Лирна я подръпна нежно, но настоятелно. Последният му поглед към нея оставаше в паметта му като гузно петно — отпуснала глава на рамото на Лирна и извърнала лице, отказвайки да го гледа как се отдалечава.
— Талантите ѝ са още по-големи, отколкото си мислехме.
Тя се размърда леко и обърна взор към небето, безоблачно и предлагащо чудесен изглед към звездите.
— Блясъкът ѝ е отслабнал — промърмори. Той знаеше за коя звезда говори: Авенсюра, от която Санеш Полтар беше взел еорилското си име. „Казват, че под нейната светлина не се водят войни.“ Сега тя беше само една светла точица сред множество други.
— Ще я видим да засиява отново — каза ѝ той. — Просто трябва да живеем много дълго.
Тя се обърна пак към него и гласът ѝ бе тъжен.
— Не ми харесва това място.
— Някога тук са били извършени ужасни неща. Мъдрия мечок казва, че камъкът пази спомените.
— Не говоря за града. Планините, домът на народа, който ме е родил… — Гласът ѝ заглъхна, но той знаеше кои думи са останали неизречени.
— И който уби съпруга ти.
Тя кимна лекичко.
— Как се казваше той?
— Народът му го бе именувал Леорда Нил Усрил, Живеещия в мечти. Аз го наричах просто Усрил. Сеордите го смятаха за кротък човек, който рядко приказва и често тъне в мисли. Той рядко се включваше в бойните отряди срещу лонаките, макар че в битка с Ордата се бе доказал като смел и способен воин. Едно лято лонаките дойдоха по-многобройни от обичайното и навлязоха по-навътре отпреди. Аз бях на гости на баща си, когато дойде вестта за нападението. Втурнах се към гората и открих тялото му сред много други, а върху него лежеше мъртъв лонак. Помня колко мирни изглеждаха, сякаш са заспали заедно. Търсих душата му нашир и надлъж, но той беше умрял поне преди ден.
Тя се умълча, лекият ѝ дъх галеше гърдите му и той я притисна още по-силно към себе си. Когато Дарена заговори отново, гласът ѝ бе почти шепот и в него имаше потиснат страх.
— В онзи ден направих всичко по силите си, за да умра, Вейлин. Висях над гората и гледах тялото му, знаех, че моето скоро ще загуби топлината си, надявах се, че ще мога да се присъединя към безкрайния му лов в сенките… Но татко ме върна, някак си чух гласа му да ме моли. Почти не усещах студа, когато се пъхнах обратно в тялото си; честно казано, с месеци не чувствах почти нищо. После отидох при камъка и потърсих съвет от Нерсус Сил Нин. Тя ми каза нещо — нещо, в което не исках да вярвам.
Тя се надигна, приближи лицето си към неговото и го погледна в очите.
— Каза ми, че имам още много за вършене. Че ми предстоят големи изпитания и няма да ми бъде позволен луксът да прекарам живота си в скръб. Каза също, че някога дала сеордско име на един мъж — мъж, когото ще обикна. — Тя се засмя и дъхът ѝ погали нежно устните му. — Помислих я за луда. Но грешах.