Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Имаше ли право Никол да се гордее толкова много с нея? И нейна внучка ли бе Емили? Така седем, дори десет години по-късно драмата все още витаеше наоколо. Ако малката беше Емили Витрал, нейната внучка от плът и кръв, тогава хубаво, какъв късмет и каква гордост е да имаш такова дете чудо с предначертана звездна съдба! Обаче ако момиченцето беше Лиз-Роз дьо Карвил... По погрешка изпратено далеч от дома си, изгубено в друг чужд свят... послушно дете... Обективно погледнато, като наблюдавах как Емили расте в рибарския квартал на Диеп, не можех да не мисля, че прилича на извънземно същество, попаднало в Съединените щати; на забравен в джунглата Тарзан; на Гъливер при лилипутите... „Нормално е – казваше ми понякога Никол Витрал. – Това дете е отглеждано от баба си. При това баба му е сама. Непременно при него ще се прояви известно несъответствие със средата му.“
Отчасти беше права. Но само отчасти.
На единадесет години, в последния клас на началното училище, Емили заяви изискванията си. Всъщност не точно. Тя не изискваше нищо. Просто поиска с велосипеда си да отиде по-далеч. По-далеч от ъгъла на улицата. Да премине отвъд скалите край морския бряг, да открие други места, а също и други удоволствия. Като музиката. Като пианото. И то не само защото бе надарена и защото учителите ѝ насърчаваха талантите ѝ. Не, просто защото имаше желание за това. Дори нещо повече от желание – необходимост. Залогът бе прост. Емили не можеше да върви напред, ако нямаше пиано в дома си. За да свири на него всеки ден, в продължение на часове. Емили умееше да бъде убедителна. По нейния си начин. Можеше да избутат телевизора в ъгъла, а също и да преместят дивана малко встрани... Така в къщата щеше да има и пиано. Щеше да стане по-красиво. Върху него можеше да постави ваза например, а също и кристалния пепелник от долината на река Брел... Оставаше проблемът с парите. Ново пиано струваше тридесет хиляди франка. А ако се купи на старо – двадесет хиляди.
Тогава Никол Витрал се чу как изрича:
– Пиано ли, клето дете? Та аз едва успявам да ти купя дрехи. Трябва да работя през всичките недели на май и юни, за да заминем за една седмица в Сен Ке79, а още не съм наясно колко ще трябва да плащам за колежа. А ходиш и на уроци по музика. Откакто навърши десет години, вече не са безплатни. Така че – що се отнася до пианото...
Емили не протестира. Разбираше как стоят нещата. Или поне изглеждаше, че разбира. На единадесет години бе някак неуместно зряла... Двамата с Марк все още деляха една и съща стая. През стената Никол я чу, че свири на флейтата си. Това бе единственият ѝ инструмент. Флейта от пластмаса. Бяха я купили на Марк, когато отиде в колежа. Никол позна мелодията, която бе станала хит по онова време. Шедьовърът на Голдман80 „Страдащият град“. Сърцето ѝ се късаше от мъка. Когато Марк се върна от стадиона, завари баба си да плаче, излегната на дивана. Тогава Марк бе на петнадесет години и не знаеше какво да направи.
Чуваше как Емили свири на флейта. Беше красиво, но и тъжно. Никол покани Марк да седне на дивана, прегърна го и силно го притисна към себе си. „Не трябва да ревнуваш от Емили. Никога. Разбираш, нали?“ „Естествено – помисли си Марк. – Как иначе?“ „Ще трябва да продължиш да живееш с нея както преди – изрече Никол. – Емили винаги ще бъде малката ти сестричка...“ Разбира се, но какво искаше да каже баба му... „Дори ако аз правя разлика“ – продължи Никол. „Разлика ли, каква разлика?“ „Ти вече си голямо момче, Марк! Можеш да разбереш всичко.“
После Никол бавно се изправи, усмихна се. Е, усмивката бе изкуствена, но все пак беше усмивка. Направи знак на Марк да хване другия край на канапето. „Помогни ми да го избутаме малко встрани, Марк. Не съм сигурна дали тук ще се побере пиано...“
Пианото, марка „Хартман-Милонга“, бе платено в брой. Отидоха в най-големия специализиран магазин в Руан. Плащането почти не се отрази на сумата от банковата сметка на Емили. Момиченцето беше право. То се побра точно между телевизора и дивана. Като ги посбутаха. После нещата се завъртяха... Най-напред стажът в Париж. За няколко дни. После престоите там зачестиха. Нещо средно между стаж, концерт и турне. В Лондон, Амстердам и Прага. После започна купуването на плочи. Също и на книги. Защо да лишават Емили от книги? После се започна с дрехите. Защо Емили да не се наслаждава на модата? Човешко е. Емили имаше право на най-доброто. Заслужаваше го. Никол вече не се чувстваше в правото си да пренебрегва нещо, каквото и да е, което касаеше бъдещето ѝ. В случай че...