Момиче на пружина

Карлайл се ухили.

— Не знаех, че държиш на работа пенсиониран нинджа.

— Мислех си… — Не довърши. Рикшата забави ход. Той зърна нещо да се белее напред и се надигна да погледне. — Мамка му!

Хора с колосаните бели униформи на министерството на околната среда блокираха пътя.

Карлайл също се надигна.

— Пропускателни пунктове?

— Явно не блокират само индустриалния квартал. — Андерсън погледна назад в търсене на изход, но по улицата прииждаха хора и велосипеди и задръстваха пътя.

— Ще си пробваме ли късмета? — попита Карлайл.

Андерсън огледа навалицата. Край тях друг рикшар се изправи на педалите да огледа положението, после отново седна и почна да дрънчи раздразнено със звънеца си. Техният рикшар направи същото.

— Хората не изглеждат притеснени.

И наистина — покрай улицата тайландци се пазаряха край купчини смрадливи дуриани, кошници с лимонова трева и ведра с жива риба. И изглеждаха спокойни.

— Искаш да се пробваме с пропускателния пункт? Да блъфираме? — попита Карлайл.

— Не знам. Чудя се дали Прача не е решил да покаже мускули.

— Сто пъти ти казах вече. На Прача му извадиха зъбните.

— Не ми се вижда да е така.

Андерсън пак се надигна с надежда да види какво става при блокадата. Някакъв човек спореше с белоризците и размахваше ръце. Тайландец с тъмнокафява кожа, по ръцете му блестяха златни пръстени. Андерсън се опита да чуе нещо от спора, но гласовете се губеха в усилващото се дрънчене на велосипедни звънци.

Изглежда, тайландците смятаха случващото се за обичайно задръстване и никой не беше изплашен. Но пък всички бяха изнервени. Още велосипедни звънци се раздрънчаха в странно хармонична улична музика.

— Ох… мамка му — измърмори Карлайл.

Белоризците смъкнаха спорещия от колелото му. Той размаха ръце и падна. Пръстените му уловиха слънчевата светлина за миг, после изчезнаха под струпалите се бели униформи. Черни палки се вдигаха и спускаха. Черни палки, от които се разхвърча кръв.

А над улицата литнаха писъци.

Велосипедистите спряха да дрънчат със звънците. Настана тишина, в която всички протягаха вратове да видят какво става. И в която накъсаните молби на мъжа се чуваха ясно. Около Андерсън и Карлайл стотици затаиха дъх. Хората взеха да се оглеждат, внезапно уплашени, като стадо, което е надушило присъствието на хищник.

Палките не спираха.

Накрая виковете на мъжа спряха. Белоризците се изправиха. Един се обърна и даде знак движението да продължи. Жестът беше делови и издаваше нетърпение, сякаш хората се бяха спрели да позяпат карнавал. След кратко колебание велосипедистите натиснаха педалите. Движението бавно се поднови. Андерсън седна на мястото си.

— Мили боже!

Рикшарят натисна педалите и пое напред. Лицето на Карлайл се беше изопнало от тревога. Очите му се стрелкаха наляво и надясно.

— Последен шанс да си плюем на петите.