Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
Какво беше спечелил? И което е по-важно, какво беше загубил?
Опита се да се отърси от объркването и да се съсредоточи върху надгробната плоча на баща си. Беше поръчал плочата и бе наблюдавал поставянето й през един мрачен майски следобед. Баща му беше открит седмица по-рано, обесен на един мост, на половин час път на юг от Рен. Когато му се обадиха от полицията, Марк си беше вкъщи в Тулуза. Спомни си лицето на баща си, когато разпозна тялото — пепелявата кожа, зейналата уста, мъртвите очи. Страхуваше се, че този страшен образ няма да го напусне никога.
Майка му се беше върнала в Джорджия веднага след погребението. Не бяха разговаряли много по време на тридневния й престой във Франция. Той беше на двайсет и седем, току-що бе започнал работа като асистент в университета в Тулуза и изобщо не бе подготвен за живота. Сега, единайсет години по-късно, се питаше дали е по-подготвен. Вчера бе готов да убие Раймон дьо Рокфор. Какво бе станало с всичко, на което го бяха учили? Можеше да разбере слабостите на Дьо Рокфор — фалшиво чувство на дълг, подклаждано от егоизъм, — но собствените му недостатъци го объркваха. В рамките на три дни се бе превърнал от сенешал в беглец. Бе се озовал от сигурност в хаос, бе заменил целеустремеността със скиталчество.
И за какво?
Усети тежестта на пистолета си под сакото. Увереността, която му внушаваше, го притесняваше — поредното ново, странно усещане, което му носеше успокоение.
Отдалечи се от гроба на баща си и отиде до този на Ърнст Сковил. Познаваше затворения в себе си белгиец и го беше харесвал. Магистърът явно също го бе познавал, щом му беше изпратил писмо миналата седмица. Какво беше казал Дьо Рокфор вчера за двете писма? Погрижил съм се за единия от получателите. Очевидно. Но той беше казал още нещо. И скоро ще се погрижа за другия. Майка му беше в опасност. Всички бяха в опасност, но нямаше какво да се направи. Дали да не се обърнат към полицията? Никой нямаше да им повярва. Абатството се славеше с безупречна репутация и никой от братята не би издал ордена. Щяха да открият само една тиха обител, посветила се на Бога. Съществуваха специални планове за укриването на всичко, свързано с братството, и нито един от мъжете нямаше да го предаде.
Беше сигурен в това.
Не, можеха да разчитат само на себе си.
Малоун чакаше Марк да се върне от гробището в градината. Не искаше да пречи на нещо толкова лично, още повече че разбираше противоречивите чувства, които синът със сигурност изпитваше. Той самият бе едва десетгодишен, когато баща му почина, но мъката, която усещаше при мисълта, че никога повече нямаше да види баща си, така и не избледня. За разлика от Марк той нямаше гроб, който да посещава. Тялото на баща му се намираше в потънала подводница на дъното на Северния Атлантически океан. Навремето се беше опитал да открие подробности около случая, но цялата информация бе засекретена.
Баща му бе обичал флота и Съединените щати. Беше патриот, който с готовност бе дал живота си за своята страна. Малоун се гордееше с този факт. Марк Нел беше късметлия. Беше споделил толкова години с баща си. Бяха имали възможност да се опознаят и бяха живели заедно. И все пак, в много отношения двамата с Марк си приличаха. Бащите им се бяха отдали на работата си. Сега и двамата бяха мъртви. И смъртта им нямаше обяснение.
Стоеше и наблюдаваше как посетителите влизат и излизат от гробищата. Най-накрая забеляза Марк, който вървеше след група японски туристи.
— Беше трудно — каза Марк, приближавайки се. — Липсва ми.
Малоун реши да подхване разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали.
— Двамата с майка ти ще трябва да се помирите.
— Между нас има много неприятни чувства, а гробът му отново ми ги припомни.
— Тя също има сърце, макар да го е заключила в желязна клетка.
— Явно я познаваш — усмихна се Марк.
— Имам известен опит с нея.
— Сега трябва да съсредоточим усилията си в това, което ни е приготвил магистърът.
— Вие двамата доста ловко избягвате въпросите.
Марк отново се усмихна.
— Явно е по наследство.
Той погледна часовника си.
— Единайсет и трийсет е. Трябва да тръгвам. Искам да посетя Касиопея Вит, преди да се стъмни.
— Ще ти начертая карта. Не е далеч оттук.
Излязоха от градината и се насочиха към главната улица. На стотина метра Малоун забеляза нисък човек със сурово лице, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на коженото яке, който вървеше право към църквата.