Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Все още имах някакви съмнения, но докато слизахме по стъпалата към центъра, видях нещо, което ми доказа, че той е бил прав — защото пред нас стоеше страховит войник, облечен по изключително странен начин. Носеше наметка, която през деня вероятно изглежда яркочервена, но на лунната светлина бе с тъмния винен нюанс на кръвта. Върху гърдите му имаше някакъв знак с луна и звезда. Брей, много небесни тела тази вечер, много нещо! А на главата си имаше шлем, от който извираха косми като на четка за дъски. Майко Божия!
Докато крачехме по древните павета, аз непрекъснато се оглеждах. Всички входове и изходи бяха завардени от подобни войници, подредени в кръг над дъното на Форума.
— И какво ще правим сега?
— Ще съобщим кои сме. Може би — прошепна спътникът ми, макар и вече не толкова уверено, колкото преди.
— Но кои са тези хора?
— Колкото и невероятно да звучи, но имам чувството, че съм се върнал много столетия назад във времето. Луната и звездата на гърдите, алената наметка, центурионският шлем… Това е Преторианската гвардия.
— Каква гвардия?
— Личната гвардия на римските императори. Разпусната е през четвърти век от император Константин, но очевидно някой я е възстановил!
— Господи! — ахнах. — Този дон Феранте очевидно има още по-голямо самочувствие, отколкото си мислех!
Кавалерът ми не обърна внимание на възклицанието ми, защото вече бяхме стигнали до първия страж. В мига, в който ни видя, той прибра пиката до гърдите си. Значи „свободно“. Бил е уведомен за пристигането ни.
— Лорд Дела Торе! — поздрави. — Продължете напред, очакват ви!
Направих крачка напред, за да последвам мъжа на живота си, обаче пиката отново се протегна и се превърна в естествено продължение на мускулестата ръка на гвардееца.
— Дотук, домина.
Изобщо не възнамерявах да споря с него, а и автоматично разбрах, че това бе един от малкото случаи, в които женските ми хитринки изобщо нямаше да помогнат. Под лъчите на луната гвардеецът изглеждаше като издялан от камък — изобщо не ме гледаше, а стоеше вторачен в някаква неопределена точка пред себе си. Брат Гуидо се обърна и през сърцето ми премина страх — дали ще го видя отново?
Той пристъпи напред, сякаш за да ме прегърне, и прошепна:
— Ако не се върна, отиди в замъка Сант Анджело, а оттам върви право във Ватикана! Потърси закрилата на Негово светейшество! Там никой няма да може да те нарани!
Сълзи изпълниха гърлото ми и аз успях само леко да кимна. Страхувах се, че ако тръсна по-рязко глава, те ще избликнат и ще го залеят. Видях го как тръгва към арката и как изчезва в сянката под нея. След това се оттеглих на близката каменна пейка, за да чакам.
Трябва да бе изминала цяла вечност, през която единственото ми занимание бе да се взирам в каменните плочи около себе си и в кръга от гвардейци, които дори не примигваха, колкото и да гледах към тях. Но на практика сигурно не бе минал повече от половината на часа, защото чух как камбаните на близката базилика удариха два пъти. Разбирах защо срещата бе на подобно място — под арката на Септимий Север никой не би могъл да подслушва разговора на Седмината, а що се отнася до шпионите, даже и да успеят да преминат покрай гвардейците, пак биха били забелязани от половин левга.
Накрая, с огромно облекчение на сърцето, зърнах брат Гуидо да върви обратно към мен. Сам. Изглеждаше развълнуван, но не и уплашен.
— Какво стана?
— Не тук — прошепна той. — Очаква ни двуколка, която ще ни върне в замъка Сант Анджело. Ще говорим там.
Щом се прибрахме в замъка на папата, по някакво негласно споразумение решихме да не се оттегляме веднага в покоите си, а да потърсим място, където бихме могли да поговорим необезпокоявани. Вървях след брат Гуидо, докато не стигнахме до някаква зала, пълна със статуи — дълъг коридор, от двете страни на който бяха подредени бюстовете на отдавна умрели императори. Те ни гледаха с белите си, невиждащи очи, слушаха ни безмълвно, обаче ние си знаехме, че никой не би могъл да ни подслушва, тъй като и от двете си страни коридорът бе запечатан от огромни дъбови порти. Никой не би могъл да се приближи към нас, без да го видим отдалече. Брат Гуидо бе научил бързо от Седмината тайните как да останем потайни.