Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Мамо! Умолявам ви!

– А, вярно! Току-виж дори не им останало време да ликвидират фамилията ни до крак! Любимеца Ибрахим ще избърза да ни види сметката на всички ни! Вкупом!

– Свако ми пашата...

– Да, точно свако ти пашата!...

– Но как е..

– Не ме прекъсвай! – процеди през зъби Хюрем.

Гласът й прозвуча като кипящ от гняв шепот. Огледа се дали не ги подслушва някой.

– Не забелязваш ли? Този човек в последно време придоби всякакви пълномощия, цялото могъщество! Всъщност той е падишахът! Отдалече се личи, че е хвърлил око и на короната, и на трона на Негово Величество султана. Нашият повелител изобщо не вижда, че змията отдавна е надигнала глава. Не остана човек да не е чул какво заявява нашият велик везир на посланиците, които идват на посещение: „Аз управлявам Великата Османска империя. Каквото кажа аз, това става в държавата! Султанът има думата, но печатът е в мен“. Ти сама си чула, със собствените си уши, брожението сред везирите. Той не се съобразява дори и с думата на Сюлейман. Ти, разбира се, и понятие си нямаш, че миналия път е потушен бунт. Еничарите без малко щяха да обърнат казана. За какво, моля ти се!? Че султан Сюлейман се излежавал в харема в скута на жена си и дъщеря си, а не тръгвал на военен поход. Пак Ибрахим е подстрекавал войската, и то съвсем подмолно.

– Не вярвам, че свако ми пашата ще извърши предателство.

– Не ставай глупава! Армията гледа в устата тази свиня...

Изведнъж скочи. Пристъпи тихо към вратата. Спря и с подозрения допря ухо до нея. Сетне внезапно я отвори, готова да връхлети, ако някой ги подслушваше. Видя, че всичко е в ред, и без да се трогне от вперените в нея погледи на придворните дами, затръшна вратата пак така бързо, както я беше отворила, и се върна на мястото си.

-Сега Ибрахим се опитва да злепостави военачалника на еничари те – зашепна на ухото на Михримах. – Защото той ми е предан. Събирай си ума в главата, дъще!

Погледна я в очите, за да види ефекта от думите си.

– Всичко ще приключи в една-единствена нощ! За една нощ ще изгуби и целия род на Сюлейман. Той ненавижда и мен, и децата ми. Мрази ни точно толкова, колкото Гюлбахар и Мустафа, защото сме неговия най-голямо препятствие. Тази свиня ще удави всички нас в собствената ни кръв! Ще убие и Мустафа, и майка му – и край! Ще отиде и ще седне на трона! А робите на нашия повелител ще се проснат в краката му и ще крещят: „Да живее нашият падишах!“.

– Това са... Това са... Много...

Щеше да изрече „много дребнави опасения“, но езикът й не се преобърна. Знаеше, че майка й е в плен на страха. Робуването му я лишаваше от разум. На всеки ъгъл подозираше капан, във всекиго виждаше престъпника, който се кани да убие нея и децата й. Втурна се към майка си и седна в краката й.

– Моля те! Моля те, не говори така!

Хюрем погледна отвисоко залятото в сълзи лице на Михримах. Нищо по лицето й не трепна пред нейната мъка. Когато вдигна очи, Михримах изтръпна. В този миг видя изваяна от мрамор глава. Ледени очи, безчувствено, каменно лице. Това я уязви до дъното на душата й, усети го. Сред нов порой от сълзи успя само да промълви: