Към небето 2 към звездите

— Сега олио — каза той и поднесе контейнера под носа си. Подуши, след това кимна и покапа върху пръста си над купата. Тя държеше той да отмерва по този начин, само като докосва нещата. Последва водата.

— Много добре — зарадва се бабчето. Тя имаше търпелив глас. Глас като скала, представи си той. Нетрепващ, древен и замислен.

— Предпочитам да погледна, за да видя дали съм взел правилното количество — рече Джорген. — Истината е, че не съм премерил нищо.

— Напротив — отвърна тя.

— Не е точно.

— Смеси. Почувствай тестото. Струва ли ти се добре?

Той смеси, все още със затворени очи. Тя не му позволи да използва електрически миксер. Затова бъркаше на ръка, мачкаше лепкавото тесто между пръстите си, докато съставките се смесваха.

— Ами… — започна той. — Твърде сухо е.

— Аха. — Тя протегна ръка и бръкна в купата му. — Точно така, точно така. Добави тогава малко вода.

Той изпълни, все още със затворени очи.

— Не погледна нито веднъж — отбеляза бабчето. — Когато учех Спенса да го прави, тя вечно надничаше с едното око. Трябваше да я предизвиквам, за да го направи, без да гледа, да превърна всичко в игра, преди тя да направи онова, което исках.

Джорген продължи да меси. Беше се отказал да пробва да разбере как бабчето разбира дали гледа тайно, или не. Бе очевидно, че тя е сляпа — сбръчканата старица имаше млечнобели очи. Но в нея имаше мощ. Близо до нея той чуваше същото жужене, малко по-слабо, отколкото при Спенса или извънземната.

— Освен това ти никога не се оплакваш — отбеляза бабчето. — Пет дни вече се учиш как да печеш хляб по усет, а нито веднъж не попита защо те карам да го правиш.

— Командващият ми офицер ми каза да се оставя за обучение в твоите ръце. Предполагам, че рано или късно ще стане ясно.

Бабчето изсумтя. Сякаш… сякаш тя искаше той да възроптае срещу странния начин на обучение. Джорген бе говорил за десетки войници и първите им дни от обучението, разказа за монотонните задачи, които са им били давани. Това се случваше по-скоро при наземните екипи, отколкото в школата по летене, въпреки това той разбираше.

Бабчето го учеше да приема инструкции. С това можеше да се справи. Това имаше смисъл. Искаше му се единствено тя да побърза. В деня на първата атака бойните кораби бяха направили нови два опита да нападнат Метален рой и двете атаки бяха предотвратени. От онзи ден насетне вражеските сили просто изчакваха, събираха ресурси, флотата им растеше. Крелянското бездействие го напрягаше.

До главата на креляните бе опрян огромен пистолет. Той трябваше да премине това ново обучение бързо, за да е сигурен, че може да даде на флота нужното, а след това щеше да докладва на Коб.

Затова нямаше намерение да се оплаква. Бабчето сега бе неговият команден офицер.

— Чуваш ли нещо? — попита тя, докато месеше тестото.

— Жуженето, което идва от теб — каза той. — Същото, както преди. Не мога да кажа, че го чувам. По-скоро е впечатление. Също като вибрация, която идва от далечна машина и земята трепери.