Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Аз мисля, че разсъждаваш цинично — строго каза той. — Човешката мъка не може да се мери с пари.
— Аз пък мисля — застъпи се за Котарака Змеят, — че Хамлет разсъждава напълно логично. Смъртта е нещастие, а всяко нещастие е враг, на когото не бива да се предаваме, а трябва да му се съпротивляваме с всички сили, да заемаме активна позиция. Нещастието винаги иска само едно: да прекърши човека, защото просто няма други цели. Ако застане в активна позиция, човек може да минимизира печалните последствия, особено щом не може да ги избегне или промени, а ако само седи и тъгува, определено ще се прекърши. И после, винаги има шанс да помогнеш на някой друг, а без активна позиция ти не си помощник, превръщаш се в бреме за околните.
— Именно, именно — размърда се Котаракът и благодарно близна с розовото си езиче лъскавата змийска кожа, — винаги трябва да се стремиш да помогнеш, а не да натоварваш околните със своите мъки. Ето, аз например винаги съм се старал да помогна на татенцето, ние котараците умеем да го правим, само че хората рядко използват това, не ни ценят, не вярват в нашите сили. Ние винаги предварително усещаме болестта и се опитваме да я лекуваме, притегляме към себе си всичко негативно, което болното място излъчва. Моето татенце страдаше от сърце, затова лягах на гърдите му и изтеглях всичко лошо, той си говореше с мен, аз полежавах, изтеглях, мърках и току-виж му олекнало. Не един удар сме предотвратили с него. А ако изпадах в паника всеки път и започвах да мяуча и тъгувам, вместо да помагам, не знам какво можеше да се случи. Не ме пуснаха в болницата, а бих могъл да помогна. Вие, уважаеми Гарване, не си ли спомняте кога почина татенцето? Коя дата е написана на портрета?
Гарванът гордо изпъчи гърди. Как да не помни? От къде накъде няма да помни? Гоя, дето бере душа тук, им прочете цяла лекция и Гарванът май няма какво да възрази, но когато става въпрос за факти, нямаше равен. И нека всички научат това!
— Осемнайсети септември десета година — отчетливо, с красив глас възвести той.
Хамлет горестно въздъхна и наведе глава.
— Значи, осемнайсети… Излиза, че е умрял в деня, когато го откара Бърза помощ, а пък аз, глупакът, се въртях около болницата цял месец, чаках го. Ако знаех, веднага щях да изтичам в театъра, може би щях да сваря и панихидата, и погребението. Жалко! — Той избърса с лапа сълзите, които се затъркаляха по мръсната козина. — И между другото, ако вие не ми помагахте толкова активно, аз със сигурност вече щях да лежа в хладната земя, а можеше и да се търкалям някъде незаровен. Та нали и вие можехте да насядате в кръг около мен и да ме жалите и да се вайкате, но не, постъпихте другояче, извикахте Катеричката, изпратихте Вятъра за Змея, старахте се, вземахте мерки, макар че според нашите разбирания правехте нещо абсолютно немислимо. При нас, в Москва, не лекуват така котараците, другояче се отнасят с тях и изобщо не ни държат в такива условия. На вас обаче не ви пукаше как е прието, правехте всичко, както умеехте, пробвахте всичко, имахте бол идеи. И ето го резултата! Все още съм жив. Чувствам се зле, едва произнасям думите, почти не ставам и нищо не ям, само пия вода от локвата, но нали все пак говоря, мисля, следователно съществувам. Когито ерго сум. А това значи какво?
— Мисля, следователно съществувам — преведе от латински образованият Камък.
— Това значи — многозначително произнесе Котаракът Хамлет, — че никога не бива да се отчайваме, да седим със скръстени ръце и да леем сълзи. Трябва да правим нещо. Трябва да се движим напред. Трябва да живеем в края на краищата.
Книга втора
Правосъдие
— Татко, може ли да погледам анимационни филмчета?
Антон остави вилицата и погледна часовника.
— А не е ли време да си лягаш, Василиса Прекрасна?
— Не е време, не е време! — заподскача момичето около баща си, затанцува някакъв сложен танц. — Попитай Елвира, по това време тя винаги разрешава да гледам филмчета.
Антон погледна към Елвира, която стоеше с гръб към него до печката. Да, бавачката обича децата му, но дали не ги глези прекалено, дали не им дава твърде много свобода?
— Вася, вече мина девет, „Лека нощ, деца“ свърши, какви филмчета ти трябват още? — каза недоволно.
— От диска. Моля те, татко! Когато се разхождахме днес с Елвира, тя ни купи два нови диска с филмчета, но каза, че докато не си науча уроците, не може да гледам. Ето, всичко съм си научила.