Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Ами ако Малашченко умре от мъка? — заядливо заяви Гарванът, който не можеше да се примири с нахалството на Хамлет да дава някакви пояснения, и то на самия Змей. Твърде много си въобразява тоя жалък болник.
— Абе няма да умре! Ще го преболедува, ще се повайка, но ще живее — авторитетно заяви Котаракът.
— Ти пък откъде знаеш? Да не си доктор? Или ясновидец? — презрително примижа Гарванът.
— Просто познавам хората. Глупави са. Примират да правят от мухата слон. Първо го правят, а после подскачат около него и си блъскат главите с какво ли, като е толкова грамаден, да го хранят и къде да го държат. По-добре щеше да е да оставят мухата каквато си е, всички щяха да имат по-малко грижи.
— Аз пък исках да ви попитам, уважаеми Хамлет — намеси се Камъкът, измъчван от един въпрос. Само Котаракът можеше да отговори на този въпрос, затова Камъкът търпеливо бе чакал от момента, когато болният бе заспал, уморен от дългия разказ. — Жената, наричана „завеждаща трупата“, каза наистина ужасни неща — как актьорите били принудени да излизат на сцената във всякакво състояние и при всякакви обстоятелства. Нима това е истина?
Хамлет се оживи и дори сякаш се поизправи.
— Разбира се! Да вземем например моята баба. Пет пъти се е омъжвала, петима съпрузи е погребала — и какво мислите? Някой да е отменил поне един спектакъл, когато са умирали мъжете й? Дума да не става! Хората са си купили билети, хората искат да изпитат радост, готвят се предварително, издокарват се, разкрасяват се, идват в театъра като на празник… Да им отнемат празника ли, защото някой от актьорите не е в настроение? Няма такива работи. Татенцето ми разказа как веднъж баба играла на следващия ден след погребението, единият път имала късмет — след смъртта на поредния й мъж цяла седмица нямала спектакли, а веднъж в самия ден на погребението излязла на сцената, защото имало премиера и било абсолютно невъзможно тя да се отложи, а баба нямала дубльорка, тя винаги сама играе ролите си, без втори състав. А веднъж излязла в деня, когато мъжът й умрял в болницата. Обадили й се, когато вече се гримирала преди спектакъла. И така, с тази вест в съзнанието излязла на сцената. И изиграла целия спектакъл. А вие ми разправяте…
— Нищо не разправяме ние — сопна се Гарванът, който вече бе забравил отчаянието си при мисълта за възможната смърт на Котарака и сега отново се бе отдал на любимото си чувство — ревността. Да разказва и изобщо да говори в тази компания на Вечните има право само той, Гарванът, тук не е място за разни самозванци.
— Но това е нечовешко! — ахна Камъкът. — Как може така! Та артистите са живи хора, вълнуват се, страдат, а ги карат да…
— Никой не ги кара — сряза го Котаракът. — Те сами си избират професията. Както се казва, да са си отваряли очите. И изобщо, хората имат много странно отношение към чуждата смърт. Ние, котараците, виждаме това особено добре, защото винаги сме си вкъщи, винаги сме край хората и наблюдаваме с очите си. Защото смъртта има две лица, а хората не искат да разберат това и все се мъчат да се приспособят към нея, сякаш лицето е само едно.
— Две лица ли? — учудено попита Камъкът. — Какво означава това?
— Вижте сега — повъртя се на мястото си Котаракът, за да се настани по-удобно. — Има смърт като загуба, когато човекът вече е умрял и околните трябва да свикнат с нея. Това е едното й лице. И за това лице са изречени много думи и са написани много книжки. Но нали смъртта не се случва отведнъж, в един момент, когато човекът току-що е бил жив — и след секунда вече трябва да се оплаква загубата. Често се случва смъртта да се вижда отдалече, да знаеш или да предполагаш, че тя ще дойде — това е съвсем друго лице, когато загубата още я няма. А хората и към това се отнасят като към загуба.
Гарванът прелетя на по-долен клон, за да чува по-добре слабия глас на Котарака. Вярно, не е работа на един Котарак да дава акъл, но я си представи, че той каже нещо интересно? Я си представи, че изтърси някоя мъдра мисъл за отношението към смъртта? И тази мисъл после се окаже полезна за Гарвана, ако самият Котарак…
— А как трябва да се отнасят? — попита той недоверчиво.
— Като към житейско обстоятелство, само така. Ама защо ли да търсим примери, ето, пред нас е Лена, жената на Богомолов. Защо се е заковала там, в реанимацията? Какво чака?
— Сигурно новини за състоянието на мъжа й — предположи Камъкът. — Нали това е важно.