Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Но отговорите ставаха все по-малко и бяха все по-несвързани. Диренето им ставаше все по-непосилна отговорност. Бинабик го нямаше, Гелое беше мъртва и сега от всички Носители на свитъка и останалите мъдреци бяха останали само Тиамак и нерешителният свещеник. Двамата заедно умуваха над ръкописа на Моргенес, препрочитаха го от първия до последния лист с надеждата да открият някакво напътствие, което са пропуснали, някакво подсказване за загадката на Великите мечове. Преровиха и преведените свитъци на учителя на Бинабик Укикук, но до този момент не бяха открили нищо друго освен множество тролски мъдрости, повечето от които се занимаваха с предричането на лавини и с прогонването на духовете на замръзването.

„Но ако двамата със Странгиард не постигнем скоро някакъв успех — помисли си мрачно Тиамак, — може би ще имаме повече полза от мъдростта на Укикук, отколкото би ни се искало“.

През последните дни Тиамак непрекъснато подтикваше Странгиард да му обяснява всяко късче информация за Великите мечове и за техния немрящ враг — наученото от книгите, нещата, на които го беше научил старецът Джарнауга, преживяванията на младия Саймън и спътниците му, всичко, което се беше случило през последната година и което би могло да съдържа някакъв ключ за решаването на тяхната дилема. Тиамак се молеше да се появи някакъв знак, така както вълните на повърхността на реката подсказват наличието на скали под тях. При цялата ученост на тези мъдри мъже и жени, при всичко онова, което бяха видели всички тези пътешественици и неволни свидетели, все някой трябваше да знае как се използват Великите мечове.

Тиамак пак въздъхна и размърда пръстите на краката си. Копнееше отново да е просто един дребосък с дребните си проблеми. Колко важни му се бяха стрували тези проблеми! И как жадуваше да ги има само тях в момента. Вдигна ръка и се загледа в играта на светлината върху кокалчетата му и в комарчето, което се провираше между тънките тъмни косъмчета по китката му. Денят беше измамнически приятен, също като повърхността на поток. Но нямаше никакво съмнение, че отдолу се крият скали. Или нещо много по-зловещо.